Тилмън кимна сдържано.
— Добре — каза той. — Изглежда справедливо. Майкъл Бранд.
— Какво за него?
— Ти го издирваш. Аз също. Разликата е, че ти го търсиш от десет дни. А аз го гоня вече тринайсет години. Нали си виждала по шпионските филми как оставят косъм на вратата или пъхват кибритена клечка между стената и касата, за да видят дали някой е влизал в стаята им? Правила ли си някога подобни неща?
— Досега не — отвърна Кенеди. — Но мога да опитам и да ми хареса.
— Е, аз ги правя от години, детектив. Косми, кибритени клечки, парчета картон, консерви, канапчета. Градя своя собствена малка мрежа, която хвърлям във всички посоки, за да бъда предупреден, ако Майкъл Бранд изскочи отнякъде. Имам приятели, те също имат приятели в най-различни точки на земята, които следят всичко в големия информационен поток. Като вируси в компютърна система са. Мониторинг на пресата по старомодния начин с изрезките в двайсетина страни, където компютрите са още рядкост. А може би просто искам да се подсигуря допълнително. Майкъл Бранд е моята фикс идея. Не си показва често главата над повърхността, но щом го направи, искам да знам. Така че когато името му изскочи в твоето разследване, аз също се появих. Това е краткият отговор.
Кенеди беше като гръмната. Нищо в това обяснение не звучеше нормално, макар Тилмън да го произнесе със спокоен и разумен тон. Тя не отвърна. След няколко секунди вече се беше разсеяла достатъчно, затова взе автоматично чашата си с уиски и отпи. Изобщо не беше приятно, но го предпочиташе пред това да се взира в Тилмън, който в момента й напомняше на откачалка в градски автобус.
Той се засмя малко тъжно, като че ли прочете всичко по лицето й.
— Добре — каза, — може би трябва да ти дам още малко контекст. Преди години загубих жена си и децата си.
— Съжалявам — отвърна Кенеди. Безсмислен клиширан отговор. — Как…?
— Как загинаха ли? Не са. Изгубих ти. Прибрах се една вечер у дома и тях ги нямаше. И къщата бе изпразнена. Това стана преди тринайсет години. Още ги търся.
Разказа й набързо всичко. Как се бе озовал пред непреодолима стена, за отказа на полицията да започне официално разследване, скръбта, страха и объркването му, безплодното търсене, измъчването и осъзнаването, че му е необходим напълно нов подход, ако изобщо иска да постигне нещо.
Докато го слушаше, Кенеди предположи, че Тилмън все още е влюбен в жена, която вече не го обича. Но непоколебимата му вяра накрая започна да й въздейства. Тринайсет години са доста време, не може през всички тях да е живял в самозаблуда. Пък и не може толкова дълго да се укриват три деца. Сама жена може по-лесно да изчезне. Но жена с три деца ще трябва да се регистрира при лекари, зъболекари, училища и още куп услуги, по които много лесно може да бъде открита. Освен, разбира се, ако всички не са мъртви. Не спомена тази възможност пред него, но той сякаш прочете мислите й.
— Тя ми остави бележка — каза на Кенеди. — С която ме молеше да не я търся. А и в багажа, който беше изнесен, имаше някаква логика, или по-скоро почерк. Казах, че къщата беше изпразнена, но не беше точно така. Бяха оставили някои дреболии без значение. Книги, играчки, дрехи. Но какво от това? Бяха все неща, които нямаше да липсват на децата. Любимите им книги, любимите им играчки, дрехите, които харесваха и все още им ставаха — всичко това беше взето. Такъв е бил изборът на Ребека и тя бе свършила всичко както трябва, освен…
Той млъкна.
— Освен какво?
— Нищо. Нищо важно.
Кенеди сви рамене.
— Добре. Но какво ти говори това, Тилмън? Че си е тръгнала по своя воля, нали така?
— Не — отвърна той веднага. — Че е знаела, че ще оцелеят и ще останат заедно. Взела е всичко, от което са имали нужда за живот на друго място. Но аз не вярвам… Не мога да повярвам… че тя е искала да живее без мен. И дори и да греша за това, детектив, пак искам да я намеря и да я попитам защо го е направила. И каквато и да е истината, искам да видя децата си. Но не греша. Ребека е тръгнала, защото не е имала друг избор. И ми е оставила бележка да не я търся, защото не е вярвала, че ще успея да я намеря и да я върна. Опитвала се е да ми спести част от болката.
Млъкна и се вгледа внимателно в Кенеди. За него беше много важно тя да приеме думите му като чиста монета.
— Майкъл Бранд — напомни му тя, сменяйки темата.
Тилмън кимна неохотно, но одобрително. Това беше важният въпрос, към който трябваше да се придържат. Заради който изобщо разговаряха в момента.
— Ребека се е видяла с Бранд — каза той. — Уредила си е среща с него или пък той с нея. По-вероятно е Бранд да й се е обадил и да й е казал къде да отиде. В хотел от веригата „Холидей Ин“ на пет минути пеша от къщата. Бил е регистриран там като гост. В деня, в който са напуснали дома ни. И тя е отишла. Отишла е на срещата. Администраторът си спомни как изглежда Бранд. Каза, че е мъж на трийсет и няколко години, с бръсната глава и много строга външност, като на полицай или бивш военен. Показах му снимка на Ребека и той потвърди, че я е виждал с него. Не знам какво се е случило между тях. Какво й е казал той. Но каквото и да е било, са тръгнали заедно. Предполагам, че са се върнали в дома ни и Ребека е започнала да събира багажа. И повече не я видях. Нито нея, нито децата.