След като много пъти я превъртя в ръцете си, Кенеди най-накрая забеляза нещо странно. Среброто се окислява бързо и върху него се образува черна патина, която трудно се маха. Ако тази монета бе толкова стара, защо тогава беше така лъскава? Вероятно беше копие. Но със сигурност тежеше много и показваше, че е от благороден метал.
— Беше в тръбата на мивката — каза й Тилмън. — Колегата ти е трябвало да търси по-добре. Моята версия на Бранд, Бранд 1.0, винаги оставя такава монета след себе си навсякъде, където отсяда за повече от един ден. Преди ги оставяше на очевидни места, като например над касата на вратата или зад таблата на леглото. Все още постъпва и така, но напоследък е започнал да проявява повече въображение…
Кенеди поклати глава.
— Не разбирам — промълви тя. — Щом си прави труда да оставя фалшиви адреси, тогава защо си разхвърля визитките навсякъде?
— А защо ползва едно и също име? — попита я Тилмън. — Това е големият въпрос и аз не знам как да му отговоря. Но наистина е така. Преди си мислех, че си играе игрички с мен. Дразни ме по някакъв начин. Все едно казва: „Мога да се държа колкото си искам недискретно и ти пак никога няма да ме откриеш“. Но после се уверих, че допреди две години дори не е подозирал, че го търся, а не е спирал да постъпва така. Значи е нещо друго. Нещо, което ще проумеем, когато разберем с какво се занимава.
С какво се занимава? Здравият разум на Кенеди се разбунтува за последен път.
— Няма как мисията му да включва едновременно отвличането на жена ти и децата ти преди тринайсет години и убийството на четирима преподаватели по история наскоро.
— Трима преподаватели по история. И един по компютърни науки.
— Няма значение. Не искам да ти разрушавам илюзиите, Тилмън, но убийците в Парк Скуеър бяха двама. А не един. Възможно е нито един от тях да не е Майкъл Бранд.
— Не — каза Тилмън. — Сигурен съм, че нито един от тях не е Майкъл Бранд. Не мисля, че убива със собствените си ръце.
— Тогава какво прави?
— Ще ти кажа. Но няма да е безплатно. Днес ти дадох много информация. Споделяй с мен какво изскача в разследването ти — това, което имаш дотук, и това, което ще откриеш в бъдеще — и ще ти дам всичко, което имам.
Кенеди дори не се замисли. Поклати глава.
— Не.
— Защо не?
— Защото съм детектив от полицията, Тилмън, а ти си никой. Наистина съм ти благодарна, че се намеси, когато онзи мъж се канеше да ме накълца на парчета, но нямам право да обсъждам текущо разследване с хора, които не са част от екипа ми. Още повече с такива, които дори не са полицаи.
Тилмън помълча известно време, като се взираше в лицето й.
— Ама ти сериозно ли? — попита я накрая.
— Да. Напълно сериозно.
— Тогава приключихме.
Протегна ръката за монетата. Кенеди не му я даде.
— Това е улика — каза тя. — Свързана е с разследване на убийство и ти нямаш право да я задържиш.
— Дай ми монетата, детектив. Не може да взимаш, без да даваш. Дойдох с предложение, което ти отказа. Връщаме се в изходно положение.
Тя отвори чантата си и пусна монетата вътре.
— Кенеди…
Тя го прекъсна:
— Не. Според правилата трябва да те прибера като свидетел, ако не и като заподозрян. Няма да го направя, защото съм ти длъжница и защото и без това си преживял достатъчно гадости и не ми се иска да ти причинявам нови. Но няма да ти върна това. Съществува граница, Тилмън. Аз съм от едната й страна, а ти си от другата. Аз имам право да преследвам престъпници. Това ми е работата. Ти нямаш. А това, което направи с мъжа, който се канеше да ме намушка, те прави престъпник.
Тилмън направи нетърпелив жест.
— Вманиачаваш се във формалностите — каза той. — Мислех, че си човек, който вижда отвъд тези неща.
— Не, изобщо не съм такъв човек.
Сметна, че е нужно да му обясни, макар да й се струваше, че това се подразбира и дори няма нужда да говорят.
— Мога да престъпя някои правила и изобщо да не си загубя съня после, но този случай не е такъв. Не мога да споделям информация с теб, Тилмън. Не и ако все още се чувствам полицай. Това значи да прекрача границата, която значи много за мен.