Както винаги я изпрати до вратата.
— Той е в гадно настроение — докладва Изи. — Плака и слуша онази ужасна циганска музика. Говореше за майка ти.
Кенеди се учуди и се разтревожи.
— Какво каза за нея?
— Че съжалявал. „Извинявай, Каролайн. Съжалявам, че те нараних.“ Ей такива работи.
Кенеди можеше да каже, че вече не изпитва никакви чувства към баща си, освен онази смесица от болезнена обич и полупретръпнало презрение, с която така беше свикнала. Но я заболя. И то силно, защото стана след други случки, които бяха отворили нови рани. Затаи дъх и Изи осъзна, че някъде е сбъркала.
— Какво? — попита тя стреснато. — Извинявай, Хедър. Какво казах?
Кенеди поклати глава.
— Добре съм — отвърна тя. — Само дето…
Трябваше дълго да обяснява.
— Името на майка ми беше Джанет — промълви тя.
— Така ли? А коя е Каролайн? Любовницата му?
— Не. Една жена, която той уби. Лека нощ, Изи.
И затвори вратата.
27.
На другата сутрин нямаше оперативка. Самърхил беше в сградата, но си стоеше в кабинета, а останалите детективи се пръснаха отрано, без да се посъветват помежду си. Оставиха Кенеди в общата стая да звъни на своите експерти по ножовете, което тя правеше без особен ентусиазъм.
Нищо не бе пристигнало и от Интерпол, но тя можеше да влезе в интернет архива им и да види дали няма да открие някаква информация в старите приключени случаи, за които не й трябваше специално разрешение.
Дигиталната база данни на Интерпол имаше сложен интерфейс, който изискваше попълване на хиляди, често ненужни данни, преди да те пусне да разпиташ системата. Но Кенеди имаше време и бе натрупала достатъчно агресия в себе си, за да си проправи път през електронната гора и да открие това, което й трябва.
А когато най-накрая успя да влезе, стана интересно. Откри двама на име Майкъл Бранд, единия — обвинен в дребна кражба, а другият — в изнасилване, но възрастта и описанието им не пасваха никак на този, когото тя търсеше. Когато пусна името в търсачката, се появиха два случая с изчезнали хора — преди десет години в северната част на щата Ню Йорк и преди седем години в Нова Зеландия, Саут Айлънд.
Кенеди прочете наличната информация и бе потресена от това, което откри.
Случаят в Ню Йорк: жена на име Тамара Кели и трите й деца са обявени за изчезнали от съпруга Артър Шокрос. Той бил търговски представител на компания за канцеларски материали. Прибрал се след цяла седмица по пътищата и намерил къщата празна, а жена му и децата били изчезнали като дим. Предния ден в дома се бил обаждал някой от номер, който Шокрос не разпознал. Оказало се, че той е регистриран на името на Майкъл Бранд, но разследването не успяло да стигне до такъв човек.
Нова Зеландия: Ъруин Гаскел, дърводелец и строител, заминал за два дни на гости на майка си, която се възстановявала от сърдечна операция. Когато се прибрал, намерил дома си изгорял до основи. Съпругата му Саломе и трите им деца били изчезнали. Имало подозрение, че пожарът е предизвикан умишлено, затова били разпитани живеещите в близкия мотел. Един от тях, Майкъл Бранд, не бил разпитан, защото не се върнал в стаята си, за да си вземе багажа, който бил оставил вътре. Но в деня на изчезването на семейството видели госпожа Гаскел да разговаря с него — или поне с човек, който отговарял на същото описание. То било доста общо: гола глава, тъмни очи, това били запомнили хората.
Всеки път — жена и три деца. Какво, по дяволите, означаваше това? Поне беше сигурно, че този Тилмън не е толкова откачен, колкото изглеждаше. Освен това Майкъл Бранд си падаше по жени с деца повече, отколкото бе подозирала.
Сексуално робство? Но защо всеки път цели семейства? И защо винаги семейства с една и съща конфигурация? И защо тези жени се съгласяват да говорят с него, както беше направила Ребека Тилмън, а и другите две? Как успяваше да ги убеди?
Сериен убиец? Дали Бранд не беше психопат, който многократно пресъздава някакъв важен момент от собственото си минало? Изглеждаше абсурдно, ако е същият Бранд, успял да събере цяла армия убийци, които да премахнат Стюарт Барлоу и нещастния му екип.
Кенеди чувстваше, че идеите й се изчерпват, освен това я налегна и клаустрофобията, затова започна смело да импровизира. Направи нещо подобно на проучването си за ножовете, обади се в музеи и архиви и им прочете поредиците от букви и цифри от гърба на снимката, която Барлоу така внимателно беше скрил.