— Непрекъснато.
— Занесете един от ключовете на работното си място утре. Поставете го в плик и го пратете на съседката ми от горния етаж Изабела Хейнс.
— Какъв е адресът?
— „Ийст Терас“ №22, Пимлико, апартамент 4 — каза Кенеди. — Две и две е четири, за да го запомните по-лесно.
— Работя в инвестиционна банка, сержант Кенеди — каза й сухо Роз. — Налага ми се да помня курсовете на валутите до четвъртия знак след десетичната запетая всеки ден. „Ийст Терас“ №22, апартамент 4.
— В Пимлико.
— В Пимлико. Може да ми дадете и пощенския код, ако искате. Няма да го забравя. Или да го объркам с номера на апартамента.
Кенеди й го даде, след това остави кредитната си карта на масата. Роз Барлоу я бутна обратно към нея.
— Вървете — каза тя. — Утре ще се свържа с вас. И ще оправя сметката тук. Но всичко това само при едно условие.
— Кажете — подкани я Кенеди. Вече бе на крака и си обличаше сакото.
Роз вдигна глава към нея.
— Да ми съобщавате за всичко, което откриете. Когато можете.
Кенеди видя в очите й все още неугасналата скръб и вина. Чудеше се дали и Роз вижда същото в нейния поглед.
— Добре — каза тя. — Обещавам.
Кенеди се върна в отдела и обзета от параноя, описа срещата си с Роз Барлоу, като изпусна всички подробности, които можеха да подскажат, че някоя от тях двете има достъп до ценна информация.
„Учиш се“, каза си тя, но не одобрително, а с някакво фаталистично задоволство. Всъщност това означаваше, че беше влязла в заешката дупка като Алиса и се движеше към Страната на чудесата. Примири се, че се намира в свят, в който незнайни съзаклятници може би следяха информаторите й с намерение да ги убият, преди те да й кажат нещо полезно.
Полезно за какво? Отговорът, че всичко се случваше заради средновековен превод на напълно достъпно християнско евангелие, все още не й се струваше логичен. Но когато си на дъното на заешката дупка, където стъкленици с надпис „Изпий ме“ можеха да променят живота ти завинаги, просто приемаш случващото се, без да протестираш.
Мобилният й телефон, чийто звук бе изключила по време на разговора си с Роз, завибрира в джоба й. Извади го и вдигна капачето.
— Кенеди.
— Тежък ден? — попита Тилмън.
— Тежък. Но не и продуктивен.
— Може би най-хубавото е запазено за накрая. Говорих с Партридж. И той откри нашия нож.
29.
Кенеди веднага забеляза Джон Партридж, който изглеждаше точно така, както Тилмън го бе описал — и беше пълна противоположност на представата, която си бе изградила от неуверения му възпитан глас. Мъж с огромен гръден кош и едро лице, като излязъл от реклама на свински наденички. И макар да носеше сиво поло и спортни панталони, а не престилка, и в ръката му да се виждаше мобилен телефон, а не сатър, Кенеди не успя да прогони от главата си образа на усмихнатия месар, докато се промъкваше през шумните ученици и японските туристи към Партридж, който я чакаше на стъпалата пред Британския музей с вид на монах в салон за масажи.
Тя се приближи и се наведе към него.
— Господин Партридж?
— Сержант Кенеди? — попита той и се здрависа бързо и предпазливо с нея. — Радвам се да ви видя. Радвам се да се запозная с приятел на Лио. Извинете, че ви пришпорих да бързате, но съм много зает и не ми е възможно да предвидя по-отрано кога ще ми се отвори свободно време.
— Вие ми правите услуга — припомни му тя. — Къде е ножът?
Партридж се усмихна.
— Наблизо — каза той. — В секцията за близкоизточни антики. Елате.
Поведе я и започна да й изрежда дълъг списък с причини, които го правят най-неподходящия човек, когото би могла да попита за това.
— Трябва да ме разберете — каза той. — Вашият проблем е доста извън специалността ми и няма нищо общо с нито едно поле на познанието, в което съм дори минимално компетентен. Аз всъщност съм физик.
— Лио Тилмън каза, че сте инженер.
— В момента уча физика, но де факто съм инженер по професия. Завършил съм материалознание в Масачузетския технологически институт. Чувствам се най-удобно в сферата на физическите качества на предметите и веществата. Тясната ми специалност в тази област — която е много по-обширна, отколкото изглежда на пръв поглед — е балистиката. Последната година от живота си — всъщност повече от година — посветих на забравеното балистично уравнение на Лагранж за налягането на разширяващите се газове в оръжието след взрива на капсулата. Но по отношение на хладните оръжия съм доста бос.