— Но това е било преди две хиляди години — каза Кенеди.
— Горе-долу — съгласи се Партридж. — И ако искате да ме питате още нещо за историческия контекст на оръжието, боя се, че няма да мога да ви помогна. Вече изчерпах познанията си по този въпрос. Но все още не съм изчерпал познанията си за самия предмет. Да ви кажа ли как успях да го разпозная? И защо такъв древен нож има място и в съвременната оръжейна наука?
— Моля ви.
— Заради аеродинамичните му качества. Принадлежи към клас остриета, които могат да бъдат хвърляни в цел, без да се завъртят. Съвременният летящ нож е най-популярният пример. Създаден е от испанския инженер Пако Товар, който искал да избегне дразнещата склонност на някои ножове да удрят целта с дръжката. Неговото оръжие се върти по дължина за по-голяма стабилност и се хвърля по същия начин като топката за крикет. Ножът сика не се върти по дължина и не е направен, за да се хвърля, затова е истинска мистерия защо е толкова стабилен в полет. Оказва се, че това се дължи на странната форма на острието. Бях на симпозиум по тази тема през 2002 година в Мюнхеберг. Тогава за първи път бе демонстриран летящият нож. Замествах колега и се чувствах ужасно през цялото време, тъй като моите познания за ножовете са минимални, а интересът ми към тях — още по-нищожен.
— Е, мога само да съм благодарна, че въпреки това сте запомнили цялата тази информация — каза съвсем искрено Кенеди. — Господин Партридж, да не би да казвате, че това качество на ножовете да летят право напред се среща рядко?
— При хладните оръжия — да — отвърна той. — При тях обикновено има изисквания дръжката да е дебела и достатъчно удобна за хващане, за да се ползва лесно, а острието да е тънко и леко. При този дисбаланс няма как да не се получи завъртане.
— Това достатъчна причина ли е такива ножове да продължават да се използват?
Партридж сви устни, докато обмисляше въпроса.
— Би могло да се каже — допусна той. — Но предполагам, че летящият нож върши същата работа, и то доста по-добре, както и няколкото негови варианта, които се появиха по-късно.
— Но те са сравнително нови?
Мъжът кимна.
— От последните десет години.
— Благодаря ви, господин Партридж. Бяхте ми много полезен.
— За мен беше неописуемо удоволствие — каза й той и кимна леко.
Кенеди го остави да разглежда ножовете, съсредоточен и със смръщено чело.
Срещна се с Тилмън на гробището в Лондонското Сити. Намери го седнал, облегнат на една гробница, а в скута му лежеше онзи странен пистолет, който бе използвал и в Парк Скуеър. Беше се загледал в погребение в далечния край на гробището, близо до портала. Мястото, на което седеше, бе леко издигнато, така че от него се откриваше панорамна гледка.
— Би ли го прибрал? — помоли го Кенеди.
Тилмън се ухили мръснишки насреща й.
— Кое да прибера?
Не понечи да върне пистолета в кобура и чак тогава тя осъзна, че го почистваше. Облегна се на надгробната плоча и се загледа в това, което той правеше.
— В добро настроение си — отбеляза мрачно.
— Така е.
Чистеше внимателно с четка дулото. На тревата до него имаше отворено шишенце разтворител №9 и из въздуха се носеше острият мирис на амилацетат.
— Всичко това ме кара да се чувствам много добре, сержант.
— Само смъртните случаи или бъркотията като цяло?
Тилмън се засмя силно и гърлено, но малко изкуствено, сякаш се насилваше да се прави на весел.
— Това, което постигнахме дотук. Трябва да ме разбереш. Търся Майкъл Бранд от дълго време. Може би по-дълго, отколкото ти си детектив. И никога не съм се чувствал толкова близо до успеха като сега. Срещнахме се в идеалния момент. Това, което двамата знаем, се съчетава перфектно. Много добре се справяме.
Пъхна напоено с почистващо вещество парцалче във всяка от шестте камери, без да им обръща много внимание.
— Много добре се справяме — промърмори пак, повече на себе си.
— Радвам се, че мислиш така — отвърна Кенеди. Въпреки волята й шесткамерният револвер бе привлякъл вниманието й. Най-накрая разбра какво в него й изглеждаше толкова странно и едва се сдържа да не попита. Не искаше да показва, че изпитва какъвто и да е интерес към проклетото нещо.
Но Тилмън улови погледа й и й подаде оръжието да го разгледа.
— Не, благодаря — каза Кенеди. И после автоматично добави: — Дулото е изравнено с дъното на барабана. Какво, по дяволите, е това?