— „Матеба Уника №6“ — отвърна Тилмън. Отвори барабана, за да й покаже. — Да, барабанът е качен над дулото. Което значи, че има много малък откат, който бута право назад, а не нагоре и назад. Върхът не отскача.
— Никога не съм виждала нещо такова.
— Това е единственият автоматичен револвер от този вид в производство. Подобен беше „Уебли-Фосбъри“, но му мина времето. „Матеба“ произвеждат „Уника“, защото има достатъчно потребители, които искат тази комбинация: фантастична точност и тежки амуниции.
— Вярвам ти.
— Би трябвало. Знам какво говоря. Аз съм средно добър стрелец, но с това нещо обикновено улучвам.
Тя си спомни как бе прострелял ножа в ръката на убиеца в Парк Скуеър. Трудно беше да се спори срещу такъв факт.
Седна до него.
— Е — започна тя, — изнесоха ли ти лекцията за ножа?
— Партридж ми разказа. Интересно, не мислиш ли? Жертвите са се занимавали с много старо евангелие, а убийците са използвали много стар модел нож. И то с един и същ произход: Юдея и Самария, първи век след Христа.
— Да, интересно е. Но не знам накъде ни води.
— Нито пък аз. Разчитам на способностите ти на детектив да намериш логиката като истински Шерлок.
— Не е смешно, Тилмън.
— Не се смея. Това е възможно най-неподходящата тема за шеги. Но наистина смятам, че сме близо.
Млъкна и започна да разклаща пистолета, за да е сигурен, че почистващото вещество ще стигне до всяка малка цепнатина.
— Истината е… — започна той дълбокомислено. Когато този път млъкна, тя се обърна към него и се взря в лицето му. То беше замислено, по него не личеше никаква емоция. — Всичко това, включително и твоето разследване, стигат до мен в най-подходящия момент — каза той. — Бях на ръба да се откажа. Не смеех да си го призная, но губех инерция. След това някакъв човек на другия край на Европа ми даде тази следа, дойдох тук, срещнах теб…
— Няма съдба, Тилмън — каза Кенеди, обезпокоена от тона му.
Той вдигна очи към нея и поклати глава.
— Не. Знам го със сигурност. Не генерален план. Нито провидение. „Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти направи.“ Въпреки това, радвам се, че сме заедно в това.
Кенеди извърна поглед. Не й харесваше да й се напомня по какъв тънък лед върви нейният неволен партньор. Така собственото й положение изглеждаше още по-отчаяно.
— Слушай — започна тя, — може би имам следа към проекта на Барлоу.
И тя разказа на Тилмън за подозрителната липса на каквито и да е документи за Скоросмъртницата в компютъра на Сара Опи и за фермата. Но не му каза името й.
— Струва си да се провери — отвърна Тилмън. — Искаш ли да отидем тази вечер?
— Не. Сестрата на Барлоу ще ми прати ключ утре сутринта. И искам да стоиш настрана, докато не го обработим като вероятно местопрестъпление. Ако влезеш преди нас, можеш да унищожиш уликите или да оставиш собствени следи. Не желая останалите колеги да знаят за теб.
Тилмън не изглеждаше убеден.
— Какви улики? — попита я той. — Какво местопрестъпление? Нали сама казваш, че бледоликите убийци дори не подозират за това място?
— Надявам се да е така.
— Значи няма какви следи да се унищожават.
— Ако съм права, значи е така. Но нямаме представа на какво може да се натъкнем. И тъй като има връзка с разследването, искам да вляза първа там. Сама.
Той се изправи и застана с лице към нея. Изражението му беше съвсем сериозно.
— Сделката беше да споделяме всяка информация, до която се доберем — припомни й той. — Трябва да се придържаме към нея.
— Кълна се — заяви Кенеди, — че каквото и да открия, веднага ще ти го съобщя. Просто искам всичко да е по устав.
— Какво?
— Да е по устав. Да вляза много внимателно и да не разбърквам нищо. Може и нищо да не намеря. Тогава ще изляза и все едно не съм била там. Защото тук е замесена и Роз Барлоу. Ако тези… хора останат с впечатлението, че тя знае нещо, може да я убият също като Сара Опи.
— Тогава я постави под полицейска закрила. Както направихте с онзи Емил… как му беше името?
— Гасан. Емил Гасан. Ако можех, щях да го направя. Но вече не съм капитан на кораба. По-скоро съм юнга. Възложиха ми да стоя в отдела и да събирам вестникарски изрезки.
Тилмън я изгледа лукаво.
— Значи имаш нужда от мен, колкото и аз от теб — каза той.
— Ако така ще се почувстваш по-добре — да. Имам нужда от теб. И ще имам още повече, ако от това изскочи сериозна следа. Затова искам да стоиш настрана и да не си гърмиш патроните, докато не прегледам онова място.