— Гари е бесен и задава много въпроси — съобщи Пам.
— Такива, на които нямаш желание да отговаряш?
— По-скоро такива, чиито отговори ще ми причинят болка.
Тази декларация беше доста мека. Защото само шест месеца по-рано тя, отново по телефона, му бе нанесла жесток удар, признавайки, че Гари не е негов син, а плод на кратка извънбрачна връзка преди шестнайсет години.
А сега му беше казала, че и момчето е нещастно. Малоун можеше да си представи какво изпитва, тъй като самият той беше смазан.
— И двамата не бяхме светци, Котън.
Пам обичаше да му напомня тази истина, сякаш той можеше да забрави обвиненията, че бракът им се бе разпаднал единствено заради неговите изневери.
— Гари иска да знае кой е истинският му баща.
— Аз също.
Тя обаче упорито отказваше да му даде каквато и да било информация по въпроса.
— Той няма нищо общо, защото е чужд на всички ни. Точно както жените, с които си бил ти. Не желая да отварям тази врата. И никога няма да го направя.
— Защо тогава си казала на Гари? Нали се разбрахме да го направим заедно в подходящо време?
— Знам, знам. Грешката беше моя, но трябваше да се случи.
— Защо?
Тя не отговори, а той разбираше защо. Пам обичаше да държи нещата в свои ръце. Всички неща, винаги. А тук нямаше как да го направи. Никой не можеше да го направи.
— Той ме мрази — промълви тя. — Виждам го в очите му.
— Защото си преобърнала живота му.
— Днес каза, че може би ще избере да живее при теб.
— Но ти знаеш, че аз никога няма да се възползвам от това, нали?
— Знам. Грешката е моя, а не твоя. А той направо е бесен. Може би една седмица с теб ще му помогне да се успокои.
Малоун бързо откри, че обичта му към Гари изобщо не е намаляла, поради факта че във вените му не тече кръвта на фамилията Малоун. Същевременно не се заблуждаваше, че не му пука от този факт. Бяха изминали цели шест месеца, но истината продължаваше да боли. Защо? Не беше сигурен, че има отговор. Собствените му изневери се бяха случили главно по времето, когато служеше във флота. Беше млад и достатъчно глупав, за да го хванат. А сега изведнъж научаваше, че и тя беше кръшкала. Щеше ли да го направи, ако той беше останал в правия път?
Съмняваше се. Не й беше в характера. Следователно и той носеше вина за сегашната бъркотия.
Бяха разведени повече от година, но тя сключи примирие с него едва миналия октомври. Нещата се промениха след онова, което се случи в Александрийската библиотека. Към по-добро.
А сега и това. Едно момче, за което носеше отговорност, беше гневно и много объркано.
А другото изглеждаше като престъпник.
Стефани му беше разказала част от историята. Иън Дън бе роден в Шотландия. Баща му бе неизвестен, а майка му го беше зарязала рано. Бяха го изпратили да живее при леля си в Лондон. Известно време се появявал и изчезвал, после окончателно избягал. Имаше досие в полицията. Дребни кражби, незаконно проникване, безделие. ЦРУ бе проявило интерес към него, след като един от агентите му бе скочил или бе блъснат пред връхлитащия влак в метрото. Това бе станало на станция „Оксфорд Съркъс“. Според очевидци Дън може би бе откраднал нещо от мъртвеца. А ЦРУ бе решило, че трябва да си поговори с него.
Лошо решение. Но и това не беше негова работа.
След няколко минути щеше да е изпълнил молбата на Стефани Нел, а после двамата с Гари щяха да хванат полета за Копенхаген и да прекарат цяла седмица заедно. Дали приятно или не чак толкова, зависеше изцяло от въпросите, на които синът му щеше да поиска отговор. Но имаше и още един проблем. Самолетът за Дания излиташе не от „Хийтроу“, а от „Гетуик“ — другото голямо лондонско летище, отстоящо на час път в източна посока. Но това нямаше особено значение, тъй като дотогава имаше още няколко часа. Трябваше само да смени известна сума долари за лири, за да си плати таксито.
Напуснаха митническата зона и се насочиха към въртележката за багажа.
Двамата с Гари имаха само два сака.
— Полицията ще ме прибере, нали? — попита Иън.
— Така ми казаха.
— Какво ще стане с него? — попита Гари.
— Трудно е да се каже — сви рамене Малоун. И наистина беше трудно. Най-вече заради намесата на ЦРУ.