— Аз… честно казано… не знам.
— „Не знам“! Какво е това, Ники? Що за отговор? Това не са думи, които бих искал да чувам! Това не са думи, които биха предразположили към доверие относно теб! Ти беше най-добрият ни агент! Какво е станало с теб, Ники?
— Може би някъде, някак си съм сгафил. Да не мислиш, че не съм се опитвал да анализирам случилото се? Непрестанно мисля само за това!
— Не чувам отговори в тези думи, Ники. Не и отговорите, които очаквам от теб.
— Може би въобще няма отговори. Не и сега. Или все още не.
— Не можем да си позволим подобни провали. Не можем да толерираме подобна небрежност. Никой тук не може да си играе с такива неща. Прекалено са важни, много пари струват, Ники! Знаеш, че си има допустими стойности за грешка или грешки. Но не можем да ги разширяваме до безкрай. Управлението не търпи грешки. Учил си това правило още от първия ти ден тук.
— Значи смяташ, че е имало нещо, което е трябвало да направя по по-различен начин? Или пък има ДРУГИ хора, които биха свършили работата ПО-ДОБРЕ от мен?
— Тц, сам знаеш, че ти беше най-добрият ни работник. Най-добрият, който някога сме имали. Но както вече ти обясних, тези решения се вземат на друго ниво. На висш съвет най-горе, Ники, не на моето бюро.
Студени тръпки полазиха по гърба на Брайсън. Познаваше добре висшата бюрокрация, за да знае, че тези заобиколни думи означават само едно: Уолър се дистанцира от последиците, свързани с решението да го уволнят. Тед Уолър бе негов дългогодишен ментор, шеф, приятел. Близо петнадесет години персонален учител. И непосредствен ръководител през „чирашкия“ период. Уолър го бе инструктирал лично за всяка важна операция в началото на кариерата. Това бе голяма чест и Брайсън до ден-днешен отлично съзнаваше този факт. Уолър бе най-блестящият интелект, когото познаваше. Можеше да решава наум диференциални уравнения. В главата си носеше невероятни знания, особено в геополитическата област. В същото време едрата му и тромава фигура създаваше невярна представа за истинските му физически умения и невероятна сръчност. Брайсън още помнеше как на стрелбището Уолър поразяваше и най-трудната мишена право в средата, като в същото време разсеяно критикуваше упадъка на британското шивашко умение. В едрото му мечешко ръчище всеки пистолет изглеждаше като хваната непохватно детска играчка, но Тед си служеше с оръжието, сякаш имаше един пръст повече.
— Употреби минало време преди малко, Тед — рече на глас Брайсън. — Как да разбирам подтекста — че вече съм загубил качествата си ли?
Време за истина… бе дошло време за истината.
— Просто казах онова, което мисля — тихо отвърна Уолър. — Никога не съм работил с някой по-добър от теб и се съмнявам, че някога ще работя.
Ник знаеше кога трябва да запази абсолютно спокойствие и невъзмутимост: в този дух бе обучаван дълги години, темпераментът му отдавна бе съвършен в това отношение. Но сега сърцето му биеше лудо: „Ти беше най-добрият!“ Отлично го бе чул. Мисълта звучеше като комплимент, като дълбоко признание и зачитане на качествата му. А такива неща се казват в момент на раздяла — обичайно те са ключов елемент на прощална церемония. Брайсън отлично помнеше реакцията на шефа след първия си значителен оперативен успех: бе успял да предотврати убийството на важен за САЩ южноамерикански политик и привърженик на умерените реформи. Тогава Уолър бе казал само едно равнодушно: „Не бе зле свършено“, и бе свил устни, за да не се усмихне. За Ник тези думи бяха най-голямата похвала въпреки хвалебствията в негова чест по-късно от други хора. Започне ли някой да изтъква ценните ти качества, смятай, че е дошло време да пуснат уморения кон на някое зелено пасище — това също бе мисъл на Уолър, само че изразена преди доста години.
— Ник, никой друг не би могъл да постигне онова, което ти направи на Коморските острови. Иначе онзи ненормалник полковник Денар отдавна щеше да е на власт там. В Шри Ланка стотици хиляди хора са живи само благодарение на разкритите от теб маршрути за прехвърляне на оръжия. Ами в Беларус? Руснаците още си нямат и понятие какво е станало, а и сигурно никога няма да загреят. Политиците ще запълват празнотите с красиви думи, това им е професията, но работата беше свършена от нас — по-точно от теб самия. Историците няма да научат истината, но какво от това? Така си е по-добре. Обаче ние тук пък знаем, нали?
Брайсън мълчеше — от него отговор така и не се очакваше.
— И още нещо, Ник. Някои хора още се опитват да надушат какво точно стана в „Банк дьо Норд“. Ама на…