— Напълно съм съгласна с теб, Дори. Махни тези къдрички. Аз без съмнение съм върлината в семейството.
Дори прегледа шевовете и подгъва.
— Когато привърша, всички рокли ще изглеждат така, сякаш са шити специално за вас, мадам. И изобщо няма да бъдат демоде. Майката на негово благородие редовно ми изпраща списания. Така че ще изглеждате приказно, мадам!
Еванджелин я остави да работи на спокойствие, като се чудеше дали Ошар, който като че ли знаеше всичко за семейството на херцога, е допускал, че той ще настоява тя да приеме роклите на починалата му съпруга. А може би е предположил, че ще ги използва като един вид заплащане, ако се пъхне в леглото му.
Едмънд беше легнал за следобеден сън. Херцогът разговаряше някъде с управителя на именията си. Замъкът бе тих — поне доколкото може да бъде тих един замък с почти петдесет души, сновящи непрекъснато из него. Еванджелин се насочи към Северната кула. Следобедът преваляше. В това крило забеляза само един самотен лакей. Подуши лабораторията още преди да я бе видяла. Оттам се разнасяше сладко, макар и леко тръпчиво благоухание, напомнящо на розмарин и канела. Еванджелин възнамеряваше да разбере какво бе имала предвид госпожа Нийдъл, когато й каза за пламъка в очите.
Благоуханието се сгъстяваше с всяко следващо стъпало на виещата се нагоре дървена стълба. Когато почука леко на старата дъбова врата, чу как напевният глас на госпожа Нийдъл й казва да влезе.
Старицата стоеше в средата на огромна кръгла стая с поне десет прозореца, разделени от дебели подпорни греди. Плътни копринени паравани оформяха отделните кътчета. Към стените бяха прилепени извити маси, очевидно изработени специално за тази стая и специално за госпожа Нийдъл. На тях бяха строени десетки бурканчета, всяко едно — с етикет. В камината гореше огън, над който къкреше гърне — от него явно се носеше успокояващият топъл аромат на канела.
— Я, ти дойде по-скоро, отколкото предполагах. Сядай, сядай, мило девойче. Ще ти дам чаша хубав билков чай.
Еванджелин кимна и последва крехката старица. Докато тя приготвяше чая, гостенката й се приближи до една от масите и се зачете в някои етикети: „Изсушен розмарин“, „Стрити джинджифилови семена“, „Листчета от роза“, „Корени от иринго“, „Ямаригови семена“. Имаше и няколко колбички. От едната се носеше силен розов аромат.
— Стаята ви е приказна, госпожо Нийдъл! — възкликна Еванджелин, връщайки се при камината.
— Аха. — Старицата кимна и посочи с изкривен от артрит пръст към едно канапе, покрито с износен тъмночервен брокат. — Бащата на негово благородие, херцог Уилям поръча да я направят специално за мен. Добро момче беше той, предишният херцог, силно и честно. Обичаше сина си повече от всичко на света.
— И аз така разбрах. Синът очевидно също много е обичал баща си.
— Да. Негово благородие беше толкова див момък, все се забъркваше в някаква беля, хвърляше се в лудории, от които на всеки родител ще му настръхнат косите, но не и на херцог Уилям. Той просто се засмиваше и съветваше момчето си само да не убива, да не опозорява момичетата и да не причинява болка никому. Би дал живота си за своя син. Тъжен беше денят, когато херцог Уилям почина. Оттогава негово благородие се промени. Никога преди не бе оставал трезвен толкова дълго. Очите му станаха сурови и студени, смехът му изтече като вода. Превърна се в сериозен и уравновесен. — Старицата се усмихна, разкривайки последните си два ослепително бели зъба.
— Доколкото разбрах, негово благородие се е оженил за братовчедка ми, защото баща му е искал да улегне?
— Може и да има нещо вярно в това. Херцог Уилям много харесваше младата Мариса. Искаше я за снаха и знаеше, че ако не заведе насила сина си пред олтара, някой друг джентълмен ще я грабне. Та, както казах, негово благородие би сторил всичко за баща си, включително и да се ожени за момиче, което не обича. Но не ме разбирай криво, девойко. Херцогът всъщност я искаше, а бракът бе единственият начин да я има в леглото си.
Еванджелин бе потресена.
— Не, това не е вярно! Херцогът се ожени за братовчедка ми, защото я обичаше! Така ми бе казано от хората, които ценях и на които вярвах безрезервно!
— Ох, любов! Та той беше толкова млад, когато срещна Мариса. Той я искаше, малка девойко, искаше я в леглото си и не желаеше да я пусне да излезе оттам. Всички го знаеха. И той не се криеше. Беше необуздан като планински козел. Похотта е водещият житейски принцип за всеки млад мъж. Негово благородие не беше по-различен. Видя я и я пожела. Баща му остана доволен. Похотта на сина му отговаряше напълно на плановете му.