— Май много те е развълнувало това, а? Не те коря. Хубаво нещо е да имаш пламък в очите. Скоро ще го разбереш. Животът ти току-що започва. Само ми се ще да ми кажеш какво не ти дава мира. Чувстваш страх и, което е още по-странно, огромна вина.
Еванджелин скочи.
— Не трябваше да идвам тук! — Трясна чашката и чинийката на масичката до госпожа Нийдъл. — Изобщо не трябваше да идвам в Челси! Моля ви, не казвайте за това на никого! Не е кой знае какво. Просто го забравете, госпожо Нийдъл.
— На никого няма да го кажа. Само на херцога. Той е моето красиво и гордо момче.
— Той е много повече от това. Няма абсолютно никакви задръжки. Възмутителен е. И забавен… — Еванджелин приглади косата си. — Не очаквах да е такъв.
Старицата наклони леко глава и се загледа изпитателно в нея.
— Негово благородие обузда буйния си нрав и успокои апетитите си. Стана добър човек. А сега очаква половинката на сърцето си, за да заживее в щастието, в което живя баща му.
— Говорите за любовта така, сякаш е съдба.
— За някои е.
— Изобщо не вярвам, че на този свят има един-единствен човек, предназначен специално за херцога или пък за мене. А дори и да има, прекалено малки са шансовете той или аз да го срещнем.
— Така ли мислиш? Е, има нещо вярно в казаното. Светът е огромен, в него има много повече хора, отколкото можеш да си представиш — старицата се усмихна и кимна. Клепките й се притвориха. На Еванджелин й се стори, че всеки момент ще захърка.
— Оставям ви на спокойствие, госпожо Нийдъл. Не ставайте. Благодаря ви за чая.
— Помисли си за онова, което ти казах. И пак ела.
— Ще дойда.
— Ще ми се да чуя повече неща за този съпруг, който казваш, че си имала. Не, сега не ми разправяй врели-некипели. — Очите на госпожа Нийдъл вече бяха широко отворени, проницателни и знаещи. — Мила девойко, лоялността понякога е мъчителен товар.
— Това няма нищо общо с мен. Довиждане, госпожо Нийдъл.
Докато притваряше тихо вратата, тя чу лекото похъркване на старицата. С какво толкова се издаваше, че още от пръв поглед се разбираше, че нещо при нея не е наред? Или тази жена наистина беше вещица? А Еванджелин никога не бе вярвала във вещици…
Дори сплете косата й на две дебели плитки и ги зави на главата. После дръпна няколко кичурчета около лицето и на тила. Прическата я промени неузнаваемо. Еванджелин се погледна във високото огледало, съзнавайки, че момичето стои зад нея и очаква реакцията й. Усмихна се на отражението си. Жълтата копринена рокля с висока талия се спускаше на меки дипли до пода. Дори бе махнала всички къдрички и украшения. Сега дрехата изглеждаше като шита специално за нея.
И двете знаеха, че изглежда прекрасно. А именно това й бе нужно. Госпожа Роли я бе уведомила преди час, че херцогът ще има гости и желае нейното присъствие. Очевидно бе предупредил и Дори, тъй като, когато влезе в стаята си, красивата рокля вече я очакваше.
Сърцето й подскочи, когато Басик й отвори вратата към големия салон. До ушите й достигна звънък момичешки смях и само след миг зърна елегантна млада дама, която продължаваше да се смее, поставила бялата си ръчица върху черния ръкав на херцога. Видя и една много по-възрастна дама с огромна диамантена тиара в стоманеносивата коса и със силни петна руж по бузите, която се бе разположила величествено край камината. От двете й страни стояха двама джентълмени.
— Мадам дьо ла Валет — обяви тържествено Басик с мощния си глас.
Всички в салона се извърнаха към нея. В какво, по дяволите, се беше забъркала? Какви бяха тези хора? Единственото, което искаше, бе да бъде оставена да мами херцога на спокойствие и да пази живота на баща си. Притвори за миг очи, после ги отвори широко и с величествена осанка закрачи към гостите.
Младата дама, чиято ръка все още стоеше собственически върху ръкава на херцога, вдигна глава и й се усмихна. Косата й бе толкова руса, че проблясваше като сребро под светлината на свещите. Очите й бяха бледосини. Еванджелин предположи, че усмивката е неин постоянен спътник.
— Заповядайте, мадам — каза спокойно херцогът и се приближи към нея.
Забеляза одобрението му. Искаше й се да му каже, че дори бе щипнала бузите си, за да им придаде цвят, нещо, което никога досега не бе правила. И тя самата не знаеше защо го направи. Прииска й се да се взре в лицето й и да кимне одобрително. Но погледът му се прикова отново върху гърдите. Усещаше го и той знаеше, че тя го усеща. Усмихна й се дяволито, пое ръката й, вдигна я до устните си и леко я целуна.
— Изглеждате прекрасно, но, разбира се, вие го знаете.
— Престанете да съзерцавате гърдите ми. Имам и други приятни части на тялото, които биха заслужили вниманието ви.