— Съпругът ви вероятно е бил егоист и не му е пукало за вашето удоволствие?
Поклати глава, опитвайки се да си събере мислите.
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Искам да кажа, че вие копнеете да ви докосвам, да ви доставям удоволствие. Бяхте отстъпчива и отзивчива и харесвахте всичко, което ви правех. Не ви ли беше приятно съпругът ви да ви докосва и да ви гали?
Втренчи се в него, неспособна да отговори. Пък и какво ли би могла да каже?
Погледна я така, сякаш всеки момент щеше да я удуши. После се отдръпна и изрече хладно:
— Подобно нещо никога няма да се повтори, докато живеете под моя покрив. Не желая да ме намразите или да започнете да се страхувате от мен.
Еванджелин кимна, без да смее да вдигне глава. Похотта отново запали слабините му.
— Трябва да се връщате в леглото си, Еванджелин. Вече е много късно.
Остана загледана безмълвно в него. Накрая изрече с необяснима тъга:
— Никога не бих си позволила да се страхувам от вас или да не ви харесвам. Това би значело да ви отдам прекалено много чувства. Но за едно сте прав — случилото се не трябва да се повтаря. Лека нощ, ваше благородие.
Вдигна свещта с треперещата си ръка и бързо напусна библиотеката, затваряйки тихо вратата зад себе си.
Когато си лягаше, херцогът вече бе напълно наясно със себе си — тази млада жена, която бе зависима от него и която щеше да се грижи за сина му, трябваше да бъде опазена от похотта му. Спомни си за гърдите й и потрепера. Ще замине за Лондон! Тя го съблазняваше повече от всяка друга жена, която бе имал, макар че далеч не бе най-красивата. Нямаше представа с какво точно го привлича така. Дано времето и разстоянието да прочистят мисълта му. Това бе единственото правилно решение.
Петнадесета глава
Еванджелин стоеше в дългата картинна галерия, обляна от утринните слънчеви лъчи, които нахлуваха през ромбоидите на високите прозорци. Беше малко след осем, а вече времето обещаваше да бъде топло като вчера. Вдигна очи към един херцог на Портсмут от седемнадесети век, който гледаше на света с особено строго изражение на издълженото си красиво лице.
— Ваше благородие, баща ми ми казваше, че всички млади мъже, които срещам, са трагично неопитни. Аз добавях, че освен това са и собственически настроени като Анри. Та той винаги искаше да ме държи под око! Да съм с него, все до него, като че ли се страхуваше, че ще отида да се умилквам на приятелите му. А баща ми ме съветваше да бъда търпелива, защото момчетата постепенно стават мъже, както и момичетата — жени.
Спря и сведе поглед към домашните си пантофи. Роклята, която ги докосваше леко, бе на Мариса — муселин в наситено тревистозелено, с красив златист ширит под гърдите и по кръглото деколте. Отново вдигна очи към картината. Изражението на херцога си бе все така строго — очевидно той не проявяваше нито капчица интерес към онова, което му говореше. След снощното преживяване в библиотеката, след като бе усетила ръцете на сегашния херцог върху голите си гърди, тя имаше много поводи за размисъл.
— Но татко не беше прав. Срещала съм и по-възрастни мъже, които той би нарекъл изискани, ала и в тях нямаше нищо, абсолютно нищо освен скука. — Пое си дълбоко дъх. — Сигурно полудявам, щом стоя тук и ви говоря. Наясно съм с това, но поне съм сигурна, че няма да ме предадете. О, боже! Онова, което сторих снощи и което позволих на херцога да направи с мен, беше приказно! Надмина и най-смелите ми очаквания. Всъщност изобщо не трябваше да тръгвам след него. Истината е обаче, че исках да видя какво ще направи и да чуя какво ще каже. Вие мълчите, но ми се струва, че всеки момент ще проговорите. Явно окончателно полудявам.
Херцогът напусна укритието си — бял мраморен бюст на някакъв древногръцки драматург. По лицето му се разля усмивка. Запита се колко ли е изпуснал от монолога. Но дори и онова, което чу, го закова на място. Приказно било! По челото му изби пот. А снощи така му се искаше да я простре на килима пред камината! И да я целува, докато не заскимти. И да проникне в това красиво тяло. И…
— Ваше благородие! Стоите си тук очевидно без никаква цел. А благородник като вас винаги трябва да си има цел. Да не би да е възникнал някакъв проблем?
Обърна се рязко и само на крачка от себе си зърна Басик — същински оксфордски професор. Икономът си стоеше също съвсем безцелно, а изражението му беше така надменно и решително, както на онзи рисуван херцог, с когото Еванджелин споделяше тайните си. Откога ли беше тук?
— Пристъпваш по-тихо и от сянка, Басик!
— Старая се, ваше благородие.