С тези думи се завъртя на пети и пое нагоре по скалната пътека, без да се обръща назад.
Еванджелин се бе отправила към трапезарията за обяд, когато дочу как госпожа Роли казва на Басик:
— Той ще ми липсва, господин Басик. Чудя се защо трябва да се връща в Лондон? При това в петък.
Басик отговори нещо, но Еванджелин не можа да разбере какво. После гласът на госпожа Роли звънна като неделни църковни камбани:
— Позволих си да се надявам, че след пристигането на мадам негово благородие с радост ще се задържи по-дълго тук.
— Е, негово благородие никога не действа според очакванията — обобщи Басик.
Когато Еванджелин стигна подножието на стълбището, двамата вдигнаха очи към нея и й се усмихнаха. Изражението на госпожа Роли й подсказа, че вече е разбрала, че тя знае за заминаването на херцога. Толкова скоро… Не искаше той да заминава толкова скоро. С ужас осъзна, че така всъщност улеснява задачата й. Защо?
— Добър ден, мадам — поздрави я Басик.
— Надявам се, че не са пристигнали непредвидени гости?
— Изобщо не бих се изненадала — отговори госпожа Роли. — Лейди Пембърли е добра жена, само дето понякога обича да мачка всички около себе си. Няма нищо общо с лейди Шарлот, майката на Роуън Карингтън, която е толкова чаровна и красива, че всеки бърза да й угоди с каквото може или просто да стои и да я съзерцава.
— Доколкото разбирам — обади се с достолепно изражение Басик, — лейди Шарлот е много ангажирана с котешките надбягвания.
— Това, господин Басик, е несъмнено велик спорт. Но опасявам се, че дори и там съществуват скандали и корупция.
— В котешките надбягвания?! — Еванджелин беше изумена.
Басик кимна.
— Там, където има размяна на пари, винаги се намират хора, които замислят нещо. Проведоха се обаче задълбочени разследвания и повечето от злоупотребите бяха открити и наказани.
— Срамота е, че дори състезанието с котки не е заради самото удоволствие! — Госпожа Роли развя полите на прекрасната си розова рокля.
Дали беше същата, която бе носила сутринта? Еванджелин изобщо не бе сигурна.
— Чух ви да си говорите, че херцогът заминава…
— О, да, много сме разочаровани — отвърна госпожа Роли. — Надявахме се този път да остане за по-дълго. — Направи пауза и се усмихна. — Но в края на краищата човек никога не знае. А този тревистозелен муселин ви стои разкошно, мадам! Виждам, че Дори е махнала всички къдрички. Много обезпокоителни бяха тези къдрички. Нейно непрежалимо благородие отказваше да приеме, че те придават малко попретруфен вид.
Еванджелин кимна. Мислеше си за Ошар, който бе осведомен за всички подробности от облеклото на Мариса. Бе и казал: „Ще видите, че няма да ви се наложи да носите дълго парцалите си, мадмоазел. Негово благородие ще ви зарине е прекрасни дрехи от гардероба на починалата си съпруга.“ Тук й бе отправил хладна усмивка. „И, естествено, ще иска да му платите за тях — това е обичайна практика сред мъжете от неговата класа. А вие ще направите каквото е необходимо, за да не се усети за естеството на задачата ви.“ Нова пауза. Потриване на брадичката. „Притеснявам се, че ще си загубите ума по него, мадмоазел. Глупаво е от моя страна да се тревожа за подобно нещо, след като държа скъпия ви баща на една крачка от смъртта, но все пак съм наясно, че херцогът е мъж, по когото лудват всички жени. Уж англичанин, а както е известно англичаните са големи задръстеняци и грубияни. Съветвам ви при всички случаи да запазите здравия си разум, мадмоазел. А ако наистина си разтворите краката за него и решите да му шепнете на ухото, след като ви е доставил удоволствие, нито за миг не забравяйте, че съм опрял дулото на пистолета в главата на баща ви.“
В този момент й се прииска херцогът вече да е заминал. Ошар се бе оказал прав. Кларъндън не можеше да се сравни с никой мъж, когото тя познаваше. Никога не си бе представяла, че е възможно да съществува такъв като него. И при това мразеше Наполеон. Но скоро тя нямаше да е по-различна от Еджъртън. При тази мисъл й прилоша.
Когато го видя в трапезарията, все още чувстваше пропастта, зейнала пред краката й, и се луташе като обезумяла в търсене на някакво решение на нещо, което ще й помогне да не предава нито него, нито родината си. Кларъндън стоеше до стола си начело на масата. Беше леко усмихнат. Опита се да отвърне на усмивката му, новината така я разяждаше, че лицето й само се сгърчи от болка.
Дяволитите пламъчета в тъмните му очи помръкнаха.
— Какво не е наред?