— Смята, че не трябва да оставя единствено вас отговорна за Едмънд. Грижата е огромна.
Разговорът вземаше насока, която не й се понрави особено.
— Не ви разбирам.
Възможно ли е да се интересува толкова от мнението на камериера си?
— Бъниън мисли, че Едмънд е достатъчно голям да ме придружи до Лондон. Освен това не е на мнение, че трябва да му позволявате да стреля по вас, за да го накарате да научи буквите. Накратко — смята, че сте прекалено мила и прекалено млада, за да бъдете отговорна за крайно своенравния ми син.
В гърдите й се надигна паника. Приведе се напред. Гласът й затрепери.
— Но ако вземете Едмънд с вас в Лондон, за мен няма никаква причина да оставам в Челси!
— Именно. Следователно, Еванджелин, двамата с Едмънд тръгвате утре с мен.
— Не-е!
Кларъндън примигна. Тя пребледня, изчерви се, пак пребледня. Херцогът свъси вежди.
— Какво казахте?!
— Беше само една дума. Не може да не сте я разбрали. При това я изкрещях.
Не можеше да е истина! Тя не трябваше да напуска Челси! Бъниън я бе вкарал в беда, макар и от най-благородни подбуди. Трябваше да се срещне с Джон Еджъртън след по-малко от два часа. Бе й казано съвсем недвусмислено, че е длъжна да остане в Челси. В противен случай Ошар щеше да убие баща й.
— Мисля, че е най-добре да ми обясните тази простичка дума, Еванджелин. Тази единствена думичка, която така изкрещяхте, че едва не съборихте полилея.
Беше отчаяна, но не можеше да му позволи да го разбере.
— Не исках да ви крещя. Просто не желая да ходя в Лондон. Моля ви, ваше благородие, позволете ми да остана тук! Ще се справя с Едмънд. Няма да ви разочаровам. Какво от това, че ще се опитва да ме застреля? Пъргава съм и ще му създам доста трудности, докато ме залови. А трудностите са най-доброто предизвикателство. Знам как да се справям с малки момченца. Моля ви! Аз трябва да остана. Трябва!
— Мисля, че малко прекалявате, Еванджелин.
— Знам и съжалявам. Но онова, което най-много искам, е да остана тук, в Челси. Няма да ви разочаровам, ваше благородие. След месец Едмънд вече ще чете семейната библия. Ще го карам всеки ден да ви пише и всяко следващо писмо ще бъде поне с едно изречение по-дълго от предишното. Моля ви, ваше благородие!
Странно… Какво значение имаше за нея дали ще остане тук, или ще замине за Лондон? Всеки друг на нейно място несъмнено би предпочел Лондон. Изобщо не я разбираше. Реакциите й бяха прекалено крайни. Необичайни. Първоначално предположи, че ще й бъде неудобно да се натрапва в качеството си на бедна роднина. Но толкова искаше да я вземе със себе си, да й покаже забележителностите и да я запознае с майка си. Изобщо не беше наясно какви намерения има спрямо нея. Та той я познаваше само от два дена! Със сигурност обаче знаеше, че никога досега не е срещал жена като нея. Тя го очароваше непрекъснато. Желаеше я повече от всяка друга. Тя събуждаше сетивата му. А да не говорим пък за похотта, която предизвикваше у него без ни най-малко усилие.
За да придаде по-благопристоен вид на желанията си, си беше внушил, че не иска да я оставя сама в Челси, в компанията единствено на малкия си син.
— Ще се тревожа за вас… Не, няма да го позволя! Двамата с Едмънд утре тръгвате с мен за Лондон!
Беше отчаяна. Бе го умолявала толкова много! И нищо! Пое си дълбоко дъх. Гласът й стана леден.
— Разбирам. Заповеди на господаря. Добре тогава, ваше благородие, щом не ми позволявате да остана в Челси с Едмънд, то аз си тръгвам. Няма да дойда с вас в Лондон.
— Няма къде другаде да отидете. Ще направите онова, което аз ви казвам.
— Явно не ме разбирате, ваше благородие. Повече не е ваша грижа къде ще отида и какво ще правя.
Изправи се и я фиксира с поглед.
— Достатъчно, Еванджелин! Не мога да разбера защо упорствате толкова по този въпрос. Кажете ми незабавно!
— Мразя Лондон.
— Никога не сте ходили в Лондон.
— Няма значение.
— Седнете и си изяжте вечерята. Не сте на себе си. Започвате да ставате истерична. Това никак не е приятно. А за заминаването ще поговорим по-късно.
Еванджелин не помръдна.
— Няма какво да говорим. Вие не можете да ми заповядате. Аз не съм ви прислужница. Но също като Бъниън, и аз изпитвам желание да ви удуша с шалчето ви.
Кларъндън седна и скръсти ръце.
— Ясно. От студеното ви непоколебимо изражение разбирам, че няма да си промените решението. — Хвърли салфетката си върху чинията.
— Довиждане, ваше благородие. Прекараното от мен време тук беше много интересно, макар и доста кратко.
Херцогът скочи от стола си и го прекатури.
— Проклятие, Еванджелин! Никъде няма да ходите! Ако посмеете да направите още една стъпка, ще ви натупам здравата!