С изненада установи, че болката от последните й думи е все още жива и пулсира дълбоко в душата му. Чудеше се какво я бе принудило да му наговори такива неща, с какво бе предизвикал тази нейна реакция. И упоритият й отказ да дойде в Лондон. И до ден днешен не можеше да си го обясни, макар че непрекъснато се опитваше.
— Скъпи, защо не ми кажеш какво не ти дава покой?
Извърна се рязко, когато чу гласа на майка си, и автоматично поклати глава. Нямаше намерение да се издава. Но майка му го познаваше толкова добре! Не желаеше обаче да я притеснява, затова се усмихна.
— Няма нищо, майко! Просто денят е отвратителен. Толкова мрачен…
Мариан Клотилд изгледа замислено красивия си син. Също като баща си, и той все се опитваше да я защитава и предпазва от неприятности. Върна му усмивката.
— Как се справя Едмънд?
— Мадам дьо ла Валет предполага, че скоро ще започне да пише първия си роман — толкова е талантлив. Изпраща ми уводния параграф на многообещаващата му словесна симфония.
Подаде на майка си един лист. Почеркът на Едмънд впечатляваше с изключителната си обиграност за толкова малко дете. Мариан зачете на глас:
— „Беше тъмна и бурна нощ. Без луна. Звездите блещукаха. Предстояха още много неща. Търпение!“
Разсмя се.
— Великолепно е! Мисля, че мадам дьо ла Валет е истински гений.
— Вероятно тя му е казала какво да пише. Не смятам, че е нещо особено.
— Не гледай толкова скептично на нещата, Ричард. Сигурна съм, че идеята е изцяло на Едмънд. Мадам само е добавила няколко щрихи. Още днес трябва да му пиша и да го похваля. Ще го помоля да ми изпрати продължението на историята. Ще му кажа, че е трудно човек да бъде търпелив при такова великолепно начало.
— Значи е добро? — В гласа му се усещаше такава гордост, че майка му едва не се разплака.
— Да, а от началото на обучението му са изминали само три седмици. Очевидно, мадам дьо ла Валет е постигнала изключителен напредък. Детето ми липсва. И то много.
Взря се в красивите очи на сина си и забеляза там някакъв необясним глад. Реши да опипа почвата.
— Знаеш ли какво си мисля в последно време, скъпи? Едмънд вече не е бебе. Ще има все по-голяма нужда от напътствията и помощта на баща си. Не може ли да дойде в Лондон с братовчедката на Мариса? Любопитна съм да се запозная с нея.
Херцогът изгледа подозрително майка си. Тъмните й очи, така приличащи на неговите, бяха открити и честни, което го притесни още повече. Нищо не й убягваше, както някога и на баща му. Като беше момче, все не успяваше да пробута някоя лъжа нито на единия, нито на другия.
— Имам чувството — започна начумерено той, — че си разговаряла с Бъниън. Този човек непрекъснато си пъха носа, където не му е работа.
Херцогинята прие гневния изблик на сина си с усмивка. Естествено, че бе разговаряла с Бъниън, но той не й бе казал почти нищо, за което тя му се възхищаваше, тъй като смяташе лоялността за изключително важна добродетел. Ала откакто се върна от Челси, синът й бе станал по-затворен и по-замислен откогато и да било. Първоначално бе решила, че настроението му се дължи на тъгата по приятеля му Роби Фарадей, но очевидно не беше това. Нямаше и нищо общо със Сабрина Евърсли, която бе станала съпруга на Филип Мерсьоро. Синът й изглеждаше сам. Болезнено сам. Не знаеше с какво да му помогне и това много я потискаше.
„Може би има нужда от нова метреса“, помисли си тя. Беше реалистка, не можеше да си позволи да не бъде. Синът й беше точно толкова страстен и похотлив, колкото и баща му. Но баща му бе намерил нея, Мариан Клотилд, дъщеря на обеднял граф, и от този момент нататък цялата му страст бе останала при нея вкъщи — в леглото или където и да се намираха. Усмихна се при този приказен спомен. Ала въпреки огромната прилика с баща си, синът й все пак беше друг човек. Когато се бе подчинил на желанието на съпруга й и се бе оженил за Мариса, тя напразно се бе надявала, че ще улегне. Никога не бе казал нищо лошо за младата си съпруга. Не бе изрекъл и думица дори против тъста си, който бе достоен за презрение. А после смъртта…
Мариан Клотилд въздъхна. Вече започваше да се пита дали синът й някога ще намери подходяща за него жена, която изцяло да го допълва. Как ли изглежда тази братовчедка на Мариса?
Кларъндън й бе обърнал гръб. Отново се взираше в мокрия парк.
— Знаеш, че Бъниън никога нищо не ми казва. Ще ми се обаче да не беше така, защото ти си затворен като мида в черупката си.