— Нищо подобно! Всеки, който познава и двама ни, е много по-учтив към мен.
Еванджелин се стресна. Меко изречените думи отекнаха. Огледа се. Главното фоайе беше високо четири етажа. Всеки от тях бе обграден с парапет от ковано желязо. На всяка площадка безмълвно стояха на пост униформени гвардейци. Джентълмени в мрачно облекло се щураха нагоре-надолу. Забавяха крачка едва когато я забелязваха. После поздравяваха херцога и му се покланяха. Беше доста смущаващо — на нея сякаш почти не й обръщаха внимание.
— Ричард, Еванджелин! Точно на време. Добре дошли в моя втори дом!
Лорд Петигрю, за разлика от секретарите и чиновниците, бе облечен с жълтеникавокафяво сако и тъмнокафяви бричове. Въпреки топлото му посрещане, Еванджелин усещаше, че е неспокоен. Явно смяташе желанието й да посети министерството за женски каприз и изобщо не беше въодушевен, че отнема от така драгоценното му време. Разбираше го и изобщо не му се сърдеше. Отново си даде сметка какво прави и й се прииска да умре. Но се овладя и се усмихна чаровно:
— Благодаря ви, че ми разрешихте да вляза тук.
Той кимна и се обърна към херцога:
— Имаме новини от Париж. Ако си свободен тази вечер, едни хора биха искали да се срещнат с теб.
— Разбира се. А сега нека покажем по-интересното на нашата мадам Любопитство. Ти ли ще ни бъдеш екскурзовод или никой от многобройните ти подчинени?
— Великият херцог на Портсмут, придружаван от чиновник? Изключено!
Лорд Петигрю ги поведе през мрачни конферентни зали, напоени с мирис на тютюн.
— Отдавна си мечтая да видя кабинета на министъра — отбеляза Еванджелин, когато се озоваха в старинната стая с дъбови греди, съхранила безчет дискусии и планове за бъдещето на Англия.
Вече едва издържаше, когато лорд Петигрю накрая каза:
— Остава само моят кабинет, но той изобщо не може да се сравни по представителност с останалите.
Дари го с най-чаровната си усмивка.
— Но, Дрю, толкова ми се иска да видя къде точно работите!
За първи път той като че ли се поколеба.
— Обещавам ви, че това ще е последното. И ви оставям да си работите на спокойствие. — Лордът продължаваше да се колебае. — Нима една дама може да бъде обвинена, че иска да види къде прекарват дните си мъже като вас.
— Добре, Еванджелин — кимна накрая лорд Петигрю, възвърнал доброто си настроение. — Само един бог знае по колко часа на ден прекарваме тук и херцогът, и аз. Доколкото ми е известно обаче, моята Фелиша дори и не си е помисляла да прекрачи тази гробница с деликатните си крачета.
Докато лорд Петигрю ги водеше към втория етаж, двамата с херцога обсъждаха триумфалното завръщане на Наполеон.
— До утре вече ще бъде в Париж — знам го от много сигурен източник. Скоро цяла Англия ще го научи. Крайно време е англичаните да осъзнаят каква огромна заплаха е този човек за всички свободни държави!
Еванджелин се препъна.
Всичко се сбъдваше така, както го бяха предсказали Ошар и Еджъртън. Досега бе хранила надежда, че французите няма да искат да имат нищо общо с Наполеон и че френската армия набързо ще го ескортира обратно до Елба. Тогава Ошар не би имал повече нужда нито от нея, нито от баща й.
— Еванджелин?
— От горещината е, ваше благородие. — Гласът й бе толкова слаб, колкото и светлината, която се опитваше да пробие мръсотията На прозорците над главите им. — Добре съм.
— Извинявай, за горещина ли спомена? — втренчи се в нея херцогът с присвити очи, които сякаш прозираха в душата й.
— Да, ще ви извиня — промърмори тя.
С периферията на съзнанието си беше схванала, че лорд Петигрю се извинява за неразборията в огромния си кабинет. Навсякъде бяха разпръснати карти и купища хартия. В единия край беше разположено голямо махагоново бюро, над което се бяха надвесили двама мъже.
— Господа — обърна се към тях лорд Петигрю, — бъдете така добри да ме изчакате в приемната. Няма да се бавя повече от минута-две.
Двамата изгледаха Еванджелин със смесица от възхищение, нетърпение и снизхождение, събраха няколко листа от бюрото и излязоха.
Не им обърна никакво внимание и безгрижно се насочи към прозорците. Изпадна във възторг от гледката към Темза. Лорд Петигрю вероятно отговори подобаващо, но тя не слушаше нито него, нито херцога. Дискретно наблюдаваше през притворените си клепачи втория рафт на библиотеката в дъното на кабинета. Именно там, между третия и четвъртия подвързан том, трябваше да остави плика.
Накрая херцогът запита:
— Нагледа ли се вече?
Еванджелин се обърна, усмихна се ведро и протегна ръка на лорд Петигрю.
— Да. Много ви благодаря за добротата и вниманието, Дрю. Знам, че сте твърде зает, затова не искам да отнемам повече от ценното ви време.