Но в душата й нямаше нито капчица страх. Искаше го гол. Искаше го легнал по гръб, а тя — върху него. Искаше да го целува дотогава, докато се задъха от удоволствие. Отчаяно копнееше да го гали… да го опознае целия… да го докосва и целува чак до палците на краката… Ала повече от всичко на света жадуваше да му каже истината, цялата истина…
Някак си успя да се откъсне от него. Това беше най-трудното нещо, което някога беше правила. Той я пусна. Задъхваше се. Очите му бяха потъмнели от желание. Нямаше сили да го погледне, защото знаеше, че точно такива са и нейните. Настървени. Отчаяни. Извърна се и се втренчи в камината.
— Мисля, че никоя дама не може да ви устои, ваше благородие.
— Аз си имам име, както знаеш! И смея да твърдя, че всяка дама, която ми откликва по твоя начин, заслужава да ме нарича с него. Може и „Сейнт Джон“, ако „Ричард“ не ти харесва. Баща ми ми казваше Сейнт Джон, когато искаше да бъде по-строг. А ти, Еванджелин, когато не ме избягваш, се опитваш да ме разсееш. Имаш ловък език. Но както току-що видя, това не може да ме държи дълго време на разстояние. Желая те. Желая те много повече от вчера, дори от тази сутрин. Трябва да направим нещо по този въпрос.
Затвори очи, като че ли да се защити от думите му. Страстта, която я изгаряше, бе много повече от желание. Но не трябваше да мисли за това. Нужно беше да подходи разумно към въпроса. Херцогът е имал десетки жени, така че съвсем естествено беше да желае и нея — все пак е относително приятна.
— Всъщност вие сте този, който има ловък език.
— Радвам се, че мислиш така особено ако имаш предвид момента, когато е в устата ти.
Представи си го гол, излизащ от морето. Полудяваше. Вече започваше да разбира какво означава похотта. Идваше й да се разпищи.
— Нямате ли някаква интимна връзка? — Опитваше се да запази тона си хладен и незаинтересован. — Една-две метреси, които ви очакват с разтворени обятия?
— Може би… — Сети се за Моргана, за чийто прекрасен апартамент той плащаше наема в края на тримесечието. — Но това няма значение.
Приближи се отново и нежно обгърна шията й. Пръстите му я обсипаха с гальовност. Тя не помръдваше и не откъсваше поглед от огъня. Гласът му опари ухото й:
— Какво става, Еванджелин? Да не би да се страхуваш от мен? Че ще те прелъстя и изоставя? — Силните му пръсти продължиха да галят шията й. Много бавно я обърна към себе си: — Страхуваш ли се от мен?
— Не. Страхувам се ЗА теб!
— Какво пък би трябвало да означава това?
Само поклати глава.
— Няма ли да ми кажеш?
Отново поклати глава и не пророни и дума. Почувства как устните му докосват нейните леко като перце. Внезапно го пожела, макар че не беше напълно сигурна какво точно означава това. Знаеше, естествено, че той ще влезе в тялото й — странна работа, но сигурно прекрасна като него самия. Копнееше да го долепи до себе си. Жадуваше сърцето му да бие до нейното. Искаше да прави с нея всичко, което си пожелае, защото то несъмнено ще е прекрасно. Беше толкова близо до нея! Твърд! И този аромат… Обожаваше аромата му, горещината на тялото му, нежността на дългите му пръсти… Затвори очи и остави устните му да я омаят.
— Твоят непорочен непрежалим съпруг е бил абсолютен дървеняк.
Опита се да се откъсне от него, но той не я пусна.
— Андре беше чудесен човек!
— В момента те уча как да ме целуваш, Еванджелин. Бих си помислил, че аз съм първият мъж, който те докосва и целува.
— Андре беше мой съпруг.
Отново започна да я целува. Този път езикът му проникна по-навътре в устата й и я стресна. Тя си пое много леко дъх, ала той се отдръпна и се загледа в нея.
— Ти си абсолютна загадка, Еванджелин.
Отвори уста, за да му каже. Но… О, не! Еджъртън ще заповяда да убият Едмънд!
— Ваше благородие, простете, че ви обезпокоявам, но шивачът е тук.
Беше Грейсън.
Херцогът докосна челото й със своето, пое си дълбоко дъх и я пусна.
— Благодаря ти, Грейсън. Кажи му, че слизам.
Овладя се. Оправи косата й, а после и роклята.
— Така. Сега никой не би се досетил, че беше готова да паднеш на килима и да ми позволиш да правя с теб каквото си поискам. — А после добави през рамо: — Трябва да решим, Еванджелин. Надявам се, че непрежалимият ти Андре вече не владее сърцето и чувствата ти.
Не й предостави никаква възможност за отговор. Излезе, като притвори внимателно зад себе си вратата на детската стая.
Двадесет и девета глава
Мариан Клотилд се обърна към сина си:
— Едмънд поиска да му дам примери за ирония, скъпи. Бях изумена. И знаеш ли, не можах да се сетя за нито един пример. Каза, че имал нужда от ирония за историята си.