Щорите на всички прозорци бяха свалени, единствената светлина идваше от голата крушка на тавана.
Стената изглеждаше странно, някак си на ивици и минаха няколко секунди, докато тя осъзнае какво представляваха тъмните полета. Армирано тиксо. Изглежда беше облепил всички контакти и фуги.
Тя продължи към всекидневната. Положението там беше същото: купища вестници, препълнени импровизирани пепелници и всички контакти и процепи старателно облепени с тиксо.
— Сигурно са отишли десет ролки най-малко — обобщи единият от техниците и направи няколко снимки с фотоапарата си.
— Сигурно го е било страх от радиация, бедния…
Той зуумна един от облепените контакти и направи нова серия снимки.
— Или това, или са го подслушвали извънземни — ухили се другият, докато ровеше в чантата си с инструменти.
— Аз ще поема спалнята — каза после на колегата си и изчезна през вратата.
Тя чу гласове от антрето, някои от които познати, и въздъхна дълбоко.
Стигсон влезе през вратата, а зад него се мерна гигантското туловище на Рунеберг.
— Значи вече си пристигнала… — каза Стигсон лаконично. Дори не звучеше изненадан.
— Докосвала ли си нещо тук, Нормѐн?
— Не, разбира се…
— Хубаво, но естествено, ще трябва да те помолим да изпразниш джобовете си на излизане. Рунеберг, ще се погрижиш ли за това?
— Да, няма проблеми — промърмори бившият ѝ шеф и направи крачка напред.
— Говорил си с Томас горе в ареста — каза тя и впери полицейския си поглед в Стигсон. Той дори не мигна.
— Естествено.
— Ти ли предположи, че е възможно Хенке да е бил пред „Гранд“? И сервира на Томас удобен извършител, за да можеш да продължиш да тормозиш брат ми?
Стигсон поклати глава.
— Не беше нужно. От телевизионния екип, който беше намясто, бяха достатъчно учтиви да споделят всичкия си видео материал. Извършителят се вижда ясно. Определено е брат ти, без никакво съмнение. Напът да извади нещо от джоба на якето си, което господин Томас уверено твърди, че е оръжие. Може и да греши, но за съжаление, след предупредителния ти изстрел, както знаеш, настъпва известна суматоха, поради което не се вижда какво се случва след това. Томас е изключително надежден свидетел, а като се имат предвид предишните подозрения срещу брат ти, ние естествено, не можем да поемем никакви рискове. С кралската сватба на хоризонта най-сигурно за всички е да го задържим в ареста…
Той изчака няколко секунди, като че очакваше тя да каже нещо.
— Има ли още нещо, което искаш да знаеш, Нормѐн, защото в противен случай тук имаме да вършим работа…
Тя понечи да отговори, но в същия миг техникът се върна в стаята.
— Трябва да видите това… — каза той.
Изпика се зад бараката за велосипеди в двора, после намери кранче за вода и успя да изгълта едно конско хапче. Коремът му къркореше и той трябваше да направи нещо по въпроса, да зареже всичко това и да се скатае за няколко дни, докато историята изтече във вечерните вестници и той може да прочете какво, по дяволите, ставаше. Освен това си имаше собствен план, към който да се придържа. Да открие Ерман и да изстиска от него всичко, което знаеше за Играта.
Но не можеше да се откъсне от мястото си, не още.
Безспорно имаше известно задоволство в това поне веднъж да е една крачка напред.
Да дебне ловците.
Ченгетата бяха изпразнили апартамента още при първото си нахлуване, така че очевидно търсеха него. Лично него. Тъпите копелета явно си мислеха, че си е вкъщи.
Ако се бяха забавили малко, щяха и да имат право, а той самият щеше да се озове обратно в пандиза.
Нещо му подсказвате, че този път нямаше да се измъкне толкова лесно…
Когато се позиционира обратно на перваза, колата вече беше спряла пред входа му. Голяма черна лимузина волво с малки хромирани поставки за знаменца от двете страни на капака. Далеч не приличаше на разузнавателна кола…
Шофьорът седеше вътре, но пътниците бяха влезли в сградата.
Колата имаше черни регистрационни номера с жълти цифри и му трябваше известно време да схване какво означаваше това. Автомобилът принадлежеше на военните.
Ставаше все по-любопитно и по-любопитно…
Едната стена на спалнята беше почти изцяло покрита с изрезки от вестници, залепени с армирано тиксо. Толкова нагъсто, че се застъпваха или понякога закриваха едни други. В средата имаше снимки на Блек от различни списания, като на всички лицето му беше заградено с черен маркер по начин, който напомняше оптически мерник.
Изрязаното заглавие, поставено отгоре над всички, гласеше HE IS THE ONE!
Стигсон ѝ хвърли бърз кос поглед.
— Още ли вярваш, че брат ти е невинен?
Тя не отговори. Изведнъж устата ѝ пресъхна, а стомахът ѝ се сви. Атентатори или не, човекът пред „Гранд“ очевидно е бил Хенке, а тя дори не го беше разпознала.
Или всъщност го беше направила?
Ако се беше поколебала още някоя секунда, сега той вероятно щеше да е мъртъв. Томас щеше да го е застрелял.
Или някой друг от охранителите. Тя самата например…
Подът се залюля под краката ѝ и за няколко секунди си помисли дали да не седне на леглото.
Освен чашата кафе и сухия сандвич със сирене, които беше успяла да нагълта по време на церемонията горе в Крепостта, Ребека не беше яла стабилно от поне денонощие. А що се отнасяше до спане, положението беше още по-лошо.
Но не беше сега моментът да се пречупи. Хенке не се чувстваше добре, това беше очевидно. Имаше нужда от помощ, и то незабавно, преди да е направил нещо още по-глупаво.
Тя си пое дълбоко въздух и се обърна към Стигсон, за да каже нещо.
В този момент в стаята влязоха двама костюмирани мъже.
Единият беше над трийсетте, слаб, късо подстриган и носеше очила с тъмни рамки.
Другият беше Таге Самер.
— Полковник Пелас, колко хубаво — каза Стигсон и двамата мъже се здрависаха. — Вече познаваш колегата ми, комисар Рунеберг, а това тук е…
— Ребека Нормѐн, сестрата на заподозрения — каза Самер бързо и протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем, името ми е Андре Пелас, свързан съм с организацията на сигурността на Кралския двор.
Тя смотолеви нещо и стисна ръката му, търсейки погледа му, но той умишлено гледаше встрани.
— Нека ви представя Едлер, моя адютант.
Той посочи с бастуна си към очилатия мъж, който кимна кратко за поздрав.
— Така, какво знаем, Ескил… — Самер се обърна към Стигсон.
— Заподозреният, за съжаление, не беше намясто, както се надявахме, но за сметка на това успяхме да потвърдим, че е имал мания към Блек… — той показа стената с изрезките.
Самер кимна леко на Едлер и той отиде до стената и започна да повдига изрезките.
— Открихме ли някакви следи за интерес към кралското семейство?
— Нищо освен видеоклипа… — отговори Стигсон. — Но Петершон е издирван от сутринта, освен този апартамент на практика няма къде да отиде, а Нормѐн, естествено, ще ни сътрудничи напълно.
Той кимна към Ребека.
Тя отвори уста, но бързо осъзна, че всъщност не знаеше какво да каже. Мислите хвърчаха в главата ѝ без никаква подредба.
„Грандхотел“, събитията в Крепостта, апартаментът, а сега изведнъж Самер, изскочил като Джак от кутията, и то оказвайки се, че познава и Стигсон, и Рунеберг…
— Полковник Пелас, най-добре да видите това.
Адютантът Едлер беше вдигнал няколко от изрезките. Зад тях стояха други снимки, на които лицата на хората също бяха заградени с черен маркер. Той повдигна още няколко произволни изрезки. Резултатът беше същият.
Навсякъде се криеха снимки на кралското семейство.
Той ги видя да излизат през входната врата.
Първо голямата напомпана горила, която можеше да бъде posterboy на Полицейската академия. Плътно зад него вървяха дребни сиви чичаци с костюми, увлечени в нещо, което изглеждаше като сериозна дискусия. Не познаваше по-ниския от тях, но Самер, от друга страна, разпозна почти веднага, щом видя бастуна.