Сърцето му започна да бие по-силно.
Водача и ушевите — ръка за ръка, точно както подозираше.
Когато Бека излезе през вратата, настроението му потъна с поне още две нива.
Самер, ченгето и Бека не бяха добро комбо, както и да го гледаше.
Но последният член на дружината беше този, който наистина го накара да подскочи.
Проклет…
Шибан…
Шит…
16. Quit while you’re ahead
Добре дошли в химическо чистене „Крукенс“. Моля, оставете съобщение.
Беше толкова разпален, че почти забрави да изчака сигнала.
— Свършени сте — извика в слушалката, докато подтичваше в посока към „Шинарвикспаркен“.
— Източника — този, който ви е събрал… Той работи за Водача. Току-що ги видях заедно…
Изведнъж гърлото му набъбва и той се изкашля няколко пъти, за да го прочисти.
— Ако той работи за Водача, значи и вие го нравите… Вървете на майната си, никога повече не ме търсете. Никога, схващате ли!
По средата на улицата го налегна нов пристъп на кашлица и го принуди да се превие надве.
Една кола профуча опасно близо и шофьорът се облегна на клаксона. Той дори не успя да му отвърне с подобаващ жест.
Ерман, малката свиня, изобщо не се беше завърнал от мъртвите с план за отмъщение в задния джоб. Вместо това се беше уредил с опрощение от Водача… Всъщност беше съвършено логично. Единственото прегрешение на Ерман се състоеше общо взето в това, че просто искаше да участва в цялата работа. Да продължи да се занимава с обичните си сървъри. Един от най-добрите на света в професията си, това сигурно беше помогнало на защитата му. PayTag гарантирано бяха пропищели за експерти във връзка с гигантския си сървърен проект. Капитализъм owns!
Тогава защо, по дяволите, беше събрал тая банда лузъри? И защо ги прилъгваше да проникнат в перлата в короната на Играта? Естествено, зад това се криеше някакъв план, който също така включваше него и Бека.
Но както с всичко останало, което му се беше случило през последните дни, той не можеше да подреди парченцата от пъзела. Мозъкът му работеше извънредно, а търчането беше накарало пулса му да се забърза до опасни нива, затова той се насочи към най-близката пейка в парка.
Положението беше толкова fucked up, че той вече не можеше да се справи. Гадеше му се от самата мисъл, че едно време си беше мечтал да се завърне към целия този психоцирк. Играта очевидно му беше по петите, а същото важеше и за ченгетата…
Всичко, което искаше, беше да се разкара, да се чупи някъде далеч и да пропълзи в някоя дупка, докато нещата отшумят.
Но Ребека още беше забъркана в лайната, буквално вървеше за ръчичка с Водача, а Ерман, малкият предател, припкаше зад тях.
Не беше съвпадение, разбира се, нищо, което правеше Водача, не беше съвпадение.
Той облегна глава на дланите си и няколко секунди се бори с нов пристъп на кашлица.
Кожата му беше гореща не само заради тичането, така че вероятно треската се беше върнала.
Само това му липсваше…
Имаше нужда от хапване, после малко кинти, с които да плати за спокойно местенце, където да се съвземе и да опита да подреди цялата каша.
Ако изобщо беше възможно…
— Както казах, беше ми приятно, Ребека — каза полковник Пелас, стискайки ръката ѝ на раздяла.
— Ако брат Ви се обади или при най-малката индикация къде се намира, ще бъдем изключително благодарни, ако Вие незабавно ни съобщите.
Той ѝ подаде визитна картичка, която тя механично напъха в джоба си.
— Ще поддържаме контакт, Ескил — каза после той на Стигсон, докато се настаняваше на задната седалка на голямото черно волво.
Вратата се хлопна, шофьорът включи на скорост и точно преди колата да потегли, той ѝ хвърли бърз поглед през страничния прозорец. Тя се усмихна за проба, търсейки поне малък знак на признание. Но изражението му не трепна.
Колата зави зад ъгъла и изчезна със свистящи гуми по калдъръменото нанадолнище.
— А, вярно, Нормѐн… — започна Стигсон тъкмо когато тя се канеше да си тръгне. — Открихме банков сейф, с който брат ти е разполагал…
Умишлено направи пауза и тя за малко да падне в капана. Но в последния момент прехапа език.
— Знаеш ли нещо за това? — продължи той, след като тя не отговори.
Тя поклати глава.
— С Хенке рядко поддържаме връзка в последно време…
— Да, това го каза още горе в СЕПО, но ето че сега се появяваш в апартамента му точно когато извършваме обиск…
Тя отново се въздържа да отговори. Докато не кажеше нещо, той не можеше да твърди, че тя лъже.
Изглежда обаче тактиката не раздразни Стигсон така, както тя се надяваше.
— Ти си съпритежател, Нормѐн, така че предполагам знаеш какво е имало вътре?
Тя поклати глава.
— Нищо, Нормѐн. Сейфът беше празен.
— Аха… — тя се преструваше на безразлична, доколкото можеше.
— Хубавото е, че банката има модерна охранителна система…
Тя усети как пулсът ѝ се покачва.
— Купища камери, горе-долу както в участъка…
Той отново направи пауза, опита се да я подмами да каже нещо, но вместо това тя гледаше надолу към калдъръма. На коя дата беше посетила трезора? Помисли си за камерите, броейки наум. Седем, осем, девет…
— Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш, Нормѐн? — гласът му внезапно прозвуча малко по-приятелски. — Според Рунеберг си страшно добър охранител, ценен актив за отдела, струва ми се, че така те нарече…
Тя погледна нагоре, срещна погледа му. Стигсон наклони глава.
— Естествено, ние се застъпваме за нашите хора. Помагаме на колегите, които са се оказали в беда…
Нова пауза.
Тя отвори уста, за да каже нещо, после се поколеба няколко секунди.
— Даа… — каза той окуражително.
— Седем — каза тя.
— К-какво? — овладяното му изражение най-накрая като че трепна.
— Седем дни, толкова време банките съхраняват записания видеоматериал, нали? Или поне така беше по времето, когато бях в следствения отдел…
Устата му се затвори като капан за мишки. Предишното почти доброжелателно изражение се беше изпарило. Но нямаше значение. Блъфът му беше разкрит, знаеха го и двамата. Нямаше снимки, нищо, което да може да я свърже със сейфа. Всичко е било изтрито преди няколко дни.
— Има ли още нещо, което те интересува?
Стигсон не отговори, така че тя махна на Рунеберг, който стоеше малко встрани, и се обърна, за да си върви.
— Поискахме от банката списъците с карти за достъп… — каза Стигсон, след като бе изминала няколко метра. — Ще минат два дни, докато ги получим, така че предполагам, че скоро пак ще се чуем, Нормѐн…
HP се събуди, защото цялото му тяло се тресеше като пневматичен чук.
Наистина беше средата на лятото, но вечерната дрямка на открито под шибано платнище в някаква лодка не се беше оказала най-умният му ход.
Трябваше му топлина на мига. Но тялото сякаш не искаше да го слуша. Цепеше го главата, устата му беше пресъхнала, ръцете и краката бяха като преварени спагети. Когато опита да се завърти по корем, изведнъж забеляза мократа буца в гащите си. Първо си помисли, че това беше рулото банкноти, което беше измъкнал от буркана, заровен на няколкостотин метра в гората. Но после си спомни, че го беше напъхал в един от предните джобове на дънките си.
Минаха още няколко секунди, докато схване.
Мамка му!!
Посегна към планшира, опитвайки се да се надигне. Вонята от панталоните пареше в носа му, коремът му се сви конвулсивно. Трябваше да се напрегне дори само за да се изправи на крака.
Палубата се разлюля под него и накара колената му пак да се огънат.
Падна по лице, удари брадичката си в една от дъските за сядане и остана да лежи проснат на дървения под.