— Верен отговор, Айнщайн! — ухили се Джеф.
— Трябва да се махаме оттук веднага, HP — каза Нора. — Всички ченгета в страната те търсят. Ако някой в основната сграда забележи, че тук вътре има хора…
— Да, да — той бързо си намъкна гащи, шорти, тениска и суитшърт.
Всичко му беше по мярка, дори и маратонките.
Сякаш знаеха точните размери, които носеше.
— Все още изглеждаш доста зле, взимаш ли си лекарството? — попита Нора.
— Мммм — измърмори той. — Но трябва да съм ял някаква гадост. Коремът аадски ме сви.
Тя го заобиколи и отиде до перваза на прозореца, откъдето взе шишенцето за лекарства.
— Окей, ще го напълня с още няколко хапчета, в случай че си изповръщал предните…
Той напъха останалите вещи по джобовете и отправи към мокрите си дрехи кратък поглед за сбогуване.
— Окей, готов съм. Благодаря за помощта!
— Тогава да тръгваме — Джеф посочи към вратата.
— Сори, не знам дали сте преслушали телефонния си секретар, но не смятам да се присъединя към вас. Not my cup of tea…
Те не помръднаха.
— Ей, пич — каза Джеф с тон, който беше всичко друго, но не и дружелюбен. — Това не беше въпрос…
Той сграбчи здраво десния бицепс на HP и направи знак на Нора да тръгне пред тях.
Изчака малко, докато тя се отдалечи с няколко метра.
— Направи ми услуга — изсъска той на HP, стискайки ръката му. — Ти и аз имаме недовършена работа, така че какво ще кажеш да се посъпротивляваш само малко?
— За какво говориш, по дяволите?
— „Биркагатан“ 32, говори ли ти нещо? Трябваше да ме закарат в спешното и да ми промият очите от червения спрей. Една седмица в болничен, приятелката ми вече не смееше да живее у дома след малкото съобщение на вратата ни…
Ето откъде познаваше мускулестия урод!
Тогава, вече бяха минали две години, беше успял да види само части от зачервено лице и татуирана ръка, но сега впоследствие беше съвсем ясно.
Remember rule number one
Феновете обичаха, когато някого го изпържеха…
— Плъх… — думата се изплъзна от него в стил Турет и той забеляза как Джеф потрепери. Хватката около ръката му се втвърди още повече и за секунда той си помисли, че Джеф смяташе да го осакати.
— Идвате ли, или? — обади се Нора.
Настана тишина за няколко секунди.
— Разбира се, идваме — измърмори Джеф и избута HP пред себе си.
Колата им стоеше паркирана до стената.
— Скачай вътре! — Джеф отвори задната врата.
— Не и преди да ми кажете къде отиваме!
— Скачай, казах — Джеф направи крачка към него и сви юмруци.
— Ще имаш да взимаш — той се огледа през рамо, търсейки път за бягство. Но за съжаление, се намираше на остров, а освен това се съмняваше, че имаше сила за по-дълъг спринт.
— Успокойте се и двамата.
Отново Нора. Тя сложи ръка на рамото на Джеф и интимният жест накара HP да изпита още по-силна неприязън към напомпания мъж.
Но това изглежда проработи, защото Джеф свали ръцете си.
— Имаме среща — каза тя кратко. — Не е далеч с кола, а след това ще те оставим, където поискаш.
Той не помръдна и мускул.
— Хайде, HP, едва ли човек като теб го е страх от някаква си среща…
Тя му намигна и изведнъж той се затрудни да потисне усмивката си. Постоя още няколко секунди, преструвайки се, че размишлява по въпроса. Но в действителност беше прекалено изморен, за да може да мисли.
— Добре — въздъхна и разпери ръце. — Да тръгваме…
Черното волво се зададе към нейния вход.
Шофьорът едва успя да спре, преди тя да излезе на тротоара.
Вече от петнайсет минути стоеше в тъмното стълбище, а чакането далеч не беше допринесло за подобряването на настроението ѝ.
Тя скочи на задната седалка и тръшна силно вратата след себе си.
— Какво, по дяволите, става? — изсъска тя.
— Спокойно, мога да обясня всичко. Само ми дай шанс, моля те.
Таге Самер вдигна ръце по толкова престорен начин, че ѝ беше трудно да сдържи гнева си.
— Окей — каза тя, след което въздъхна дълбоко. — Слушам…
— Както вече знаеш, работя с въпроси по сигурността. Занимавам се с това, откакто приключих със службата си във Въоръжените сили. Кралският двор, или по-точно казано Държавният маршал, е един от клиентите ми.
— Да-да, това го схванах — отсече тя. — Но защо не ми го каза последния път, когато се срещнахме, и защо се наричаш Андре Пелас, а не Таге Самер? Как се вписва брат ми в картината?
Той положи длан върху ръката ѝ, сякаш за да я смълчи.
— Можем да тръгваме, Йонсон — каза той ненужно високо на шофьора.
— Разбира се, полковник — шофьорът включи на скорост и потегли, отдалечавайки се от бордюра.
Таге Самер се наведе по-близо до нея.
— Разбери, Ребека… — започна той. — Точно както беше с баща ти, понякога е нужно да използвам различни имена. Андре Пелас е името, което използвах в предишната си кариера.
— Военно разузнаване, нали?
На задната седалка беше тъмно, но все пак ѝ се стори, че забеляза трепване в изражението му.
— Намерих стара твоя снимка в една книга за Кипър — добави тя.
— Така значи…
За няколко секунди настана мълчание.
— Не, естествено, не трябваше да правя грешката да те подценявам, Ребека — продължи той с крива усмивка. — Баща ти също беше много прилежен в работата си, подготвяше се докрай, никога не оставяше нищо на случайността…
Тя пое дълбоко дъх.
— Ето как стоят нещата. След атентата в „Кунгстредгорден“ преди две години Кралският двор осъзна, че се нуждае от собствена компетенция в сигурността и разузнаването. Държавният маршал и аз сме стари познати и затова той се свърза с мен. Както знаеш, Негово величество имаше някои…
Той спря, изглежда търсейки подходящата дума.
— … PR неуспехи, може да се каже.
— Имаш предвид онази скандална книга, приятелите, които са наемали гангстери, слуховете за…
— Да оставим подробностите настрана… — прекъсна я той. — Но пониженото доверие винаги върви ръка за ръка с повишена заплаха, а когато иззад ъгъла се задава събитие като сватбата на принцесата, всички са допълнително изнервени.
— Разбирам, но от СЕПО вече са се захванали с всичко това…
— Да, разбира се, че са. Но инцидентът в „Кунгстредгорден“ по-миналата година разкри редица очевидни пропуски както в оценката на опасността, така и в комуникацията между Кралския двор и Службите за сигурност. Моята роля е да действам като посредник. Да преодолея евентуалните различия, ако ме разбираш?
Той допря върховете на пръстите си, за да илюстрира казаното и тя не се сдържа да се усмихне леко. Жестът беше толкова театрален, така добре познат.
— Освен това мога да допринеса както с опита си, така и с връзките, които изградих през трийсетте си години в областта на международната сигурност — продължи той. — Да предложа второ мнение, така да се каже…
Автомобилът изкачи връхната точка на „Вестербрун“ и продължи надолу към „Хорнстул“.
Вдясно се мяркаха старите, тъмни сгради на затвора долу в „Лонгхолмен“.
— Смятаме, че разполагаме с информация, че атентатът в „Кунгстредгорден“ е бил извършен от специална престъпна мрежа. Група, която се нарича Цирка, Събитието и понякога…
— Играта — вметна тя.
— Именно! Допускам, че Хенрик ти е разказал за тях?
Тя кимна.
— Първоначално си помислих, че са просто приказки. Някоя от обичайните му истории…
— Но впоследствие започна да се убеждаваш?
— Да, преди всичко след като говорих с…
Тя прехапа устни.
— … Магнус Сандстрьом? — допълни Самер. — Или Фарук Ал-Хасан, както се нарича понастоящем.
Тя не отговори.
— Няма страшно, Ребека, добре знаем за господин Сандстрьом. Държим го под око от дълго време. Знаем, че една от задачите му е да набира нови хора, от които Играта може да има полза.
— Имаш предвид такива като Хенке?