— Сътрудничи! — прекъсна го тя. — Искал си да го накараш да се разприказва за Играта, да стане информатор. Затова ли той се озова горе в СЕПО?
Самер кимна бавно.
— Но Ескил действа малко преждевременно. Хенрик не беше напълно готов, а когато се появи и адвокатът…
— … Стигсон се изнерви и остави Хенке да се измъкне.
Тя въздъхна дълбоко.
— Значи планът е бил да притиснете Хенке дотолкова, че да измени на Играта. Но вместо това сте го избутали отвъд ръба и по някаква причина той опита да нападне Блек. И сега се страхувате, че всичко ще излезе наяве. Затова искате първо да се доберете до Хенке, за да се уверите, че няма да ви издаде…
— Не, не, абсолютно не, разбра ме погрешно…
Той вдигна и двете си ръце, сякаш за да ѝ попречи да завърши изречението си.
— Скъпа Ребека, наистина трябва да ми повярваш, като ти казвам, че ви желая само доброто. И на теб, и на Хенрик. Ерланд ми беше приятел, верен другар, който винаги е бил лоялен към мен и към каузата ни. Една от големите мъки в живота ми е, че не бях там и не можах да го спася от самия него. Силите, които са забили нокти в Хенрик, са близко свързани със съдбата на Ерланд и затова реших да прибягна до драстични методи…
Сърцето ѝ изведнъж заби по-бързо.
— Да не искаш да кажеш, че и татко е бил използван от Играта?
Самер направи бегла гримаса.
— Не бива да отговаряш на това, нали? — каза тя.
Той погледна за кратко през прозореца.
Шофьорът стоеше на тротоара малко встрани и съдейки по езика на тялото му, нощният въздух вече го караше да трепери.
— Не ни остава много време, Ребека — продължи Самер.
— Каква беше мисията?
— Какво имаш предвид?
— Мисията, която си възложил на Хенке в гробището за домашни любимци немислимото, което си вярвал, че ще го накара да се откаже. Какво точно беше…
Тя забеляза как той се взира през прозореца. Шофьорът се беше обърнал и се връщаше обратно към колата. Тъкмо когато хвана дръжката на вратата, Самер се наведе към нея толкова близко, че тя усети миризмата на афтършейва му.
— Трябваше да извърши смъртоносен атентат на кралската сватба.
Продължиха още към двеста метра и сега тунелът слизаше доста рязко надолу.
Чуваше се шум, слаб тътен от вентилационната система. Голяма решетка на дясната стена на тунела изведнъж изпусна въздушен полъх и няколко секунди по-късно от другата страна издрънча мотриса на метрото.
Той чу автоматизирания глас от перона някъде в далечината.
На голямо разстояние напред в тунела се мяркаше нещо, което напомняше на работнически бараки. По една от всяка страна на тунела.
И изведнъж той осъзна накъде се бяха запътили.
По дяволите!
Спря намясто и се огледа бързо през рамо. Нора беше заключила решетката в началото, ключът беше в джоба на якето ѝ. Освен това никога нямаше да успее да изтича чак дотам.
— Идваш ли, или? — Джеф направи крачка към него.
HP се наведе и се облегна с ръце на коленете.
— Чакай малко — измърмори той и се опита да изглежда изтощен, което не беше особено трудно. Пулсът му отдавна работеше извънредно и подземният въздух ставаше все по-тежък за вдишване.
Трябваше да си осигури малко време, няколко секунди за размисъл.
Завиваха наляво през целия път, а освен това вървяха надолу, което означаваше, че станцията на метрото трябваше да е „Слусен“.
Следователно бараките отпред се оказваха точно под…
— Ще се срещнем с Източника, нали? — каза той и погледна нагоре.
Никой от тях нямаше кой знае какъв покерфейс.
— Хайде — каза Джеф и се приближи с още една крачка.
HP не помръдна.
— Източникът ви се казва Ерман. Срещнах го преди много време. Тогава се криеше в пущинака и каза, че е изхвърлен от Играта.
Устата му се напълни със слюнка и той се изплю на пода на тунела.
— Ерман работи за Водача. Видях ги рамо до рамо само преди няколко часа заедно с ченгетата. Преди това го видях да слиза с асансьора, който води до ей там.
Той посочи към бараките.
Джеф опита да каже нещо, но HP го игнорира. Вместо това се взря право в Нора, търсейки погледа ѝ.
— Всичко това е капан, Нора… — каза той възможно най-сдържано. — В най-добрия случай, Източника ви е преметнал, накарал ви е да продължите да търчите по поръчките на Играта…
Тя не отговори, но в основата на носа ѝ се появи малка бръчка.
— … или пък вие сте работили за Водача от самото начало.
Не можеше съвсем да разтълкува изражението на Нора, но все пак почти моментално се убеди, че и тя е била изиграна като него. Но в момента беше все тая.
— Без значение кое от двете, Играта ме търси, иска да се добере до мен на всяка цена. И сега вие ме доставихте на прага им точно както те искат, чаткате ли?
Той спря, за да си поеме дъх.
— Глупости — изръмжа Джеф. — Значи се опитваш да ни пробуташ, че си срещал и Източника, и Водача.
Той се ухили и жестикулира с глава на Нора.
— Ама че badass си имаме тука, а…
— Как изглежда?
Мина някоя и друга секунда, докато HP схване, че Нора говори на него.
— К-к’во? Кой?
— Водача естествено, ти кой мислиш?
— Аа, ами… към седемдесетата, добре облечен, ходи с бастун… Типичен прошарен дедак…
Той се поизправи бавно.
— Нарича се Таге Самер.
— И сте се срещали?
HP кимна. Тонът и изражението и подсилиха теорията му, никакъв шанс тя да работеше за Играта съзнателно.
— Даже пихме кафе заедно на гробището за домашни любимци при Кекнес. Термос на карета в кутия „Уника“, типично по дедашки…
— И искаш да повярваме на това?
От ново Джеф, но HP не му обърна внимание.
Нора беше тази, която трябваше да убеди, и всъщност не само поради простата причина, че искаше да избегне да го предадат на Ерман и Водача. Искаше тя да му вярва.
Истински.
— Е, какво ще кажеш?
Разпери ръце към Нора и изстреля най-очарователната си усмивка.
— Имаш право — каза тя и той забеляза как Джеф се сепна. — Източника иска да се срещне с теб. Чака ей там…
Тя направи жест през рамо по посока на бараките.
— Обикновено е невероятно внимателен, но веднага щом разбра, че си се отказал, поиска да уредим среща. Това трябва да означава нещо…
— Означава само, че иска да ме докопа!
Без предупреждение Джеф изведнъж сграбчи HP за горната част на ръката и се опита да му приложи някакъв вид полицейска хватка.
Ho HP беше подготвен. Опъна му се за половин секунда, докато намери опора, след което се завъртя надясно.
В мига преди да се сблъскат, той замахна с левия си крак и приземи капачката на коляното си право в семейните бижута на Джеф.
Мъжът се срина като къща от карти и за малко да повлече и HP надолу. Но в последния момент той успя да се откъсне. Направи няколко несигурни крачки, възвърна си равновесието и започна да тича към бараките.
Нора протегна ръце в опит да го спре, но тунелът беше достатъчно широк, за да финтира покрай нея без проблем.
До бараките и асансьора оставаха петдесет метра.
Сърцето му вече бушуваше в гърдите.
Да тича по посока на опасността, не беше особено оптимално, но нямаше други алтернативи.
Надяваше се, че Ерман се е каширал вътре в някой от офисите и не смее да надникне навън.
Трийсет метра и изведнъж чу стъпки зад себе си.
Трябваше да е Нора, Джеф едва ли беше в състояние да тича.
— Спри, HP! — извика тя и той се пребори с рефлекса да обърне глава.
Оставаха двайсет метра.