Беше стигнал почти до антрето, когато телефонът изпиука отново. В същия миг се звънна на вратата.
Най-добре да не проверява, просто да отвори вратата и да подаде телефона на Нора, сякаш нищо не се беше случило.
Прави се на ударен, раздавай го cool.
Но от друга страна, нямаше да навреди да прочете съобщението…
Съжали веднага щом видя текста.
Успех, HP!
Изведнъж сърцето му заби толкова силно, че сякаш се удряше в ребрата.
Каквопошибани…
Кой си ти? — написа той, без дори да успее да се замисли.
Звънецът прозвуча отново, последван от внимателно почукване.
— Аз съм, отвори — чу той Нора да казва.
Кой си ти!!??? — написа отново с толкова настойчиви движения, че палецът му побеля.
Но не получи отговор.
21. Time Bubbles
— Ало, Ребека е…
— Добро утро, Ребека, чичо Таге се обажда.
— Да, здрасти… — тя опита да прикрие разочарованието си.
— Очаквах съобщението ти вчера, но ти така и не се свърза с мен. Всичко както трябва ли мина в банката?
— Можеш ти да ми кажеш, чичо Таге…
В слушалката стана тихо за няколко секунди.
— Не те разбирам, Ребека… — учудването в гласа му звучеше съвършено искрено и изведнъж тя загуби увереност. Той, между другото, не беше ли казал, че трябва да избягват директен контакт? Тогава защо поемаше риска да ѝ се обади?
Освен ако…
— Значи не е в теб… Револверът имам предвид?
— Моля?! — изненадата му продължаваше да звучи напълно откровена.
Мамка му!
Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи.
— Бях в банката вчера сутринта точно както се разбрахме, но някой ме беше изпреварил. Сейфът беше празен, всичко, което имаше вътре, беше стъклено топче с мехур в средата… Помислих си, че може би ти си…
Настана кратко мълчание.
— Скъпа Ребека, мисля, че надценяваш способностите ми — каза той сериозно. — Освен това никога не бих направил нещо такова с теб.
Тя поклати глава сама на себе си.
— Не, сега разбирам, извинявай, чичо Таге.
— Значи оръжието е в движение, без да имаме никаква представа у кого е?
— Да, но се замислих за нещо, след като излязох — каза тя. — Сейфът трябва да е бил изпразнен преди само няколко дни. Помощникът на Стигсон е бил там скоро и е взел целия видеоматериал от сървъра на камерите. Мислиш ли, че можеш…
Той, изглежда, помисли няколко секунди.
— Ще видя какво мога да направя, Ребека…
Почти беше приключил с шопинг списъка.
Както и се надяваше, Фенстер все още поддържаше малкия си бизнес и всичко, което бе трябвало да направи, беше да се маскира толкова добре, колкото можеше, и да се придвижи няколко пресечки, за да бъде отново сред приятели.
Той нареди нещата на пода пред себе си.
Бели гащеризони — check.
Твърди раници — check.
Защитни маски — check.
Електрически пистолет — oh yes!
Sweet!
Докосна оръжието, което напомняше най-вече на голямо дистанционно с две метални връхчета най-отпред. Едно натискане на копчето беше всичко необходимо, така че между тях да затанцува малък син пламък.
БЗЗЗЗТ!
Пет хиляди шибани волта и се озоваваш право в долината на мумините!
Аааадски болеше, това вече го знаеше от собствен опит след онзи път, когато слугите на Филип Аргос го изпържиха. Но сега той държеше дръжката.
БЗЗЗТ! БЗЗЗТ! БЗЗТ!
Не можеше да не повтори маневрата отново и отново.
Миризмата на електричество се усещаше в целия апартамент.
Най-добре да остави играчката да се зарежда…
Извади голям сак за хокей и започна старателно да прибира оборудването вътре.
Всичко, което липсваше, беше последната, но и най-важна джаджа. След това backup планът му щеше да е готов. Оставаше да се надява, че връзките на Фенстер няма да го разочароват.
Той се протегна. Продължаваше да усеща тялото си вдървено, а излизанията не бяха помогнали.
Най-добре да вкара едно хапче и да направи следобедна дрямка.
Контролът на сигурността я изненада.
Никакви чанти или куфарчета, а всички останали вещи се опаковаха в прозрачно найлоново пликче, преди човек да бъде допуснат вътре.
Докато чакаше на опашката, тя се възползва от възможността да огледа за камери. Успя да открие три, преди да дойде нейният ред. Малки тъмни сфери горе на тавана или на някои от дебелите каменни стени. Абсолютно същите като тези, които беше видяла в участъка и в трезора.
— Документи за самоличност — каза жената на входа.
— Какво?
— Трябва да сканирам документите ти — каза жената. — Това е новата политика за сигурност на Кралската библиотека. Сигурно си чула за кражбите…
Ребека измърмори нещо в отговор и извади шофьорската си книжка. Жената я постави върху малка стъклена повърхност върху гишето. Кратък проблясък, после изпиукване.
— Заповядай!
Ребека прибра книжката.
— Между другото — каза тя, когато жената вече беше напът да се обърне към следващия посетител. — Какво правите с информацията?
— Моля?
— Информацията, данните от шофьорската ми книжка. Какво се случва с тях?
— Можеш да прочетеш информационната ни политика ето там.
Жената посочи към едно табло с обявления и се обърна.
Тя не се сдържа да погледне към една от сферите на тавана. За миг ѝ се стори, че вижда движение зад тъмното стъкло. Тръпки полазиха тялото ѝ като вълна.
Стегни се, Нормѐн!
Тя бързо се отърси от неприятното усещане и продължи към залата за четене.
Отне ѝ малко над десет минути, за да намери книгите, които търсеше.
Два изсъхнали доклада от държавни разследвания и дебела специализирана книга. Докато се връщаше към мястото си, тя спря при кафе машината.
— Програмата за ядрени оръжия, много хора се интересуват от това точно сега! Сигурно се дължи на аферата с плутония…
Гласът я стресна.
Възрастен мъж с бяла риза, вратовръзка и плетена вълнена жилетка стоеше зад нея. Очевидно беше прегледал скришом книгите под мишницата ѝ.
— Извинявай, не възнамерявах да те изплаша…
— Няма нищо — измърмори тя и взе чашата си.
— Туре Шьогрен — каза мъжът. — Но ще се въздържа да се ръкувам.
Той вдигна ръцете си, които бяха покрити от бели памучни ръкавици.
— Като че ли вече си намерила каквото търсиш, но ми кажи, ако имаш нужда от помощ.
Мъжът изглеждаше твърде стар, за да работи тук, може би беше редовен посетител. Беден самотник, търсещ малко общуване. Но тя нямаше време за такива разсейвания.
— Добре, благодаря ти, Туре тя си позволи учтива усмивка и тръгна към мястото си.
— Вълнуващи времена — каза той след нея, поставяйки монета в машината. — Или поне докато ни закриха…
Тя остави чашата кафе и се обърна. Мъжът доста се забави при машината, боравейки деликатно с чашата, за да не измърля белите си ръкавици.
— Работил си в ядрената програма?
Той кимна кратко и духна внимателно кафето.
— Разказва ли ти се за нея?
— Разбира се — Туре се огледа. — Дори имам малко снимки, ако се интересуваш.
Той прокара картата си през един четец и задържа вратата, докато тя мине през нея. Явно все пак работеше тук.
— Отиваме към асансьора ей там.
Отново използва картата си за четеца в асансьора и натисна един от бутоните.