— Напред, Ребека, не назад. Трябва да гледаш напред — казва той с тон толкова тъжен, че я заболява сърцето.
И в мига, когато се обръща обратно, той е там, право пред капака на колата. Мъж, облечен в тъмно яке, с яка, вдигната около лицето. Трябва да се е качил по стръмните стълби вдясно. Тези, които водят надолу към „Тунелгатан“, където лежи умиращ един министър-председател.
Тя се обляга на спирачката, колелата блокират, но колата продължава се хлъзга напред през кишата.
Право към мъжа.
Плачът на Хенке преминава все повече в писък.
Тя отпуска спирачката, отново я набива.
Опитва се да намери сцепление.
Но е безполезно.
Мъжът извръща глава, вдига ръка към нея, сякаш за да се предпази. Тогава тя вижда револвера в другата му ръка.
— Татко, нееее! — крещи Хенке.
Или пък тя самата.
После чува друг глас в далечината.
Вика нейното име.
Ребека, Ребека.
И в мига, в който се събужда, тя най-накрая осъзнава кое не е наред.
Името.
Тя остана, лежейки неподвижно на дивана няколко минути, докато размишляваше, напасваше новата информация към всичко, което бе преживяла през последните дни.
После се изправи, взе мобилния си телефон и намери нужния номер.
— Аз съм — каза тя веднага щом мъжът от другата страна отговори. — Мисля, че вече разбирам как е свързано всичко. Татко, Хенке, Играта, всичко. Само ми кажи какво искаш да направя!
24. Corporate invasion of private memory
Той тъкмо беше направил първата сутрешна дръпка и се канеше да свие зад ъгъла на плевнята, когато чу гласовете им и спря намясто.
— На него не може да се разчита, не разбирате ли — изсъска Джеф. — Бил е прекалено дълбоко забъркан, вършил е твърде много неща…
— Искаш да кажеш като мен?
Гласът на Нора само на метър от него.
HP се долепи до стената и наостри уши.
— Не е същото. Той няма абсолютно никакви скрупули.
Аха, значи влюбената двойка също не разчиташе на Манге или поне единият от тях. Може би трябваше да ъпгрейдне Джеф малко, пичът очевидно не беше чак толкова тъп, колкото изглеждаше.
— Всички заслужават втори шанс, Джеф. Освен това имаме нужда от него.
— Нямам проблеми да давам втори шанс на хората, Нора, но човек трябва първо да се разкае. Да покаже, че се е променил. Но той продължава да мисли само за себе си, не казвай, че не си го забелязала?
HP не можа да не се ухили. Малко любовни препирни в храсталака…
— Просто си бесен за това, че ти надраска вратата…
Усмивката на HP рязко изгасна.
— Трябваше да вися седем часа в спешното заради това, може би си спомняш?
— Да. И наистина оценявам, че правиш това за мен, Джеф…
HP се усмихна горчиво. Не стига че говореха за него, ами и гласът на Нора беше придобил мек тон, който не му се понрави.
— Вечно ще съм ти благодарна, че ми помагаш. Без теб още щях да съм в Играта… — продължи тя.
Настана мълчание и за няколко секунди HP си въобрази, че те са осъзнали, че ги подслушва.
Но после тя продължи.
— Знаеш, че това е важно. Не само за мен, ами за всички, които те са използвали и продължават да използват. Ако се справим с това, всичко ще приключи…
Джеф измърмори нещо неразбираемо.
— Дай му шанс, Джеф, само за това те моля…
Мамка му!
Цигарата беше изгоряла до долу и изгори пръста му. Той беше принуден да я хвърли в тревата и да я стъпче здраво, за да я изгаси.
Когато погледна зад ъгъла, Джеф и Нора ги нямаше. Поне беше разбрал някои неща.
Джеф очевидно не беше от феновете му, не че си беше въобразял нещо подобно, което означаваше, че кралят на бройлерите определено отпадаше като Е.П. От друга страна, Biffalo Bull все още можеше да се окаже предател, поне ако предателството нямаше да засегне Нора.
Той сви зад ъгъла и влезе лежерно в плевнята. Хаселквистът се занимаваше с нещо отзад в минибуса.
— Здрасти, Кента — викна HP през отворената странична врата.
Хаселквист подскочи и изтърва това, което държеше в ръце.
Кръгъл предмет, който приличаше на хокейна шайба, се изтърколи по пода по посока на вратата. Хаселквистът се хвърли след него, но HP беше по-бърз.
— Какво имаме тук? — каза той шеговито и вдигна шайбата във въздуха.
Хаселквист я изтръгна от ръцете му.
— Я си гледай работата! — изръмжа той и HP направи несъзнателно крачка назад.
— Сори — промърмори той.
Но Хаселквист затръшна плъзгащата се врата под носа му. Все тая, все пак бе успял да прочете текста отстрани на малката шайба.
Elite GPS 512
Интересно.
Много интересно…
Той продължи нататък през плевнята и се завърна в жилищната част. Манге седеше наведен пред компютъра, но погледна нагоре веднага щом HP влезе в кухнята.
— Здрасти — каза той прекалено високо.
HP само му кимна в отговор.
— Слушай, знам, че си ми ядосан, HP…
— No shit…
— … и имаш пълното право. Излъгах те, няколко пъти подред при това. За което наистина те моля за прошка…
Той се усмихна несигурно.
— Но точно както казах, в действителност се опитвах да ти помогна. Пазех гърба ти… И твоя, и на Бека…
— Какво знаеш за Бека!?
Манге направи гримаса.
— Не толкова, колкото бих искал. Имам добре поставен източник близо до Самер, но единственото, което всъщност знам, е, че той и Бека са се срещали няколко пъти. Самер изглежда много заинтригуван от нея, това поне е сигурно, но още не знам как се вписва тя в картината. Както казах, Водача не споделя информация, без да има нужда. В момента тя във всеки случай не е в непосредствена опасност, това го знам. Самер изглежда изцяло съсредоточен върху теб…
— Окей, хубаво… — HP пое дълбоко въздух. — Какво е лабиринтът Лутерн и кой е Учителя? Как се вписват те в цялата работа?
— К-к’во?
— Хайде, Манге, не се прави на глупак. Апартаментът до моя, работилницата, змиите?
Той впери поглед в Манге, търсейки и най-малкия признак на слабост. Но не откри нищо, нито дори блуждаещ поглед или леко, неволно потрепване на лицевите мускули.
— Честно, HP, нямам представа за какво говориш…
— И искаш да ги повярвам просто така? Доверието ми в теб не е точно до небето, Манге…
— Хайде, HP, нали те помолих за извинение… — дори гласът на Манге издържа теста. Абсолютно нищо издайническо… — Всъщност не знам за всичко, което се случва, както казах, Водача не дава на никого да види цялостната картина. Всичко, с което разполагам, са малки парченца, но най-добре ми разкажи за апартамента. Всичко е свързано по един или друг начин…
HP се вторачи в Манге, докато мислеше.
Вярно, Манге беше лъжец, но лъжите му всъщност бяха добронамерени. Двамата все пак бяха стари приятели, correction — най-добри приятели.
Винаги беше гледал на Манге като на слабак, компютърен нърд, а в последните години и мъж под чехъл в ноктите на оная чума жена му. Но колкото и трудно да беше да го признае, беше грешал. Манге не беше слабак, напротив, пичът се беше оказал способен на не едно и две неща.
Освен това сега, като погледнеше назад, беше подозирал Манге още от първия ден, всъщност още от първата секунда, когато намери телефона във влака. Така че в определен смисъл не го бяха преметнали докрай. Все пак беше имал известно право.
Но въпреки всичко беше най-добре да запази някои неща за себе си. Малко информационно предимство нямаше да му навреди.
— Това може да почака — каза той накрая. — Припомни ми по-добре точно защо трябва да се съглася с целия този идиотски план?
— Разбира се, няма проблеми — разочарованието в гласа на Манге беше явно. — Ето, виж.
Манге отново седна на масата и завъртя лаптопа, така че HP да вижда екрана.
— Направих списък с клиенти, които вече са започнали да съхраняват информацията си в онази планина. Сядай!
Манге посочи към един от столовете. Той отвори една екселска таблица и скролна през списъка.