— Тихо! — каза внезапно Джеф и подаде глава от багажника. — Чухте ли го?
Никой не каза нищо.
— Кое, Джеф? — изкряка Хаселквист след няколко секунди.
— Ето!
Приглушен пулсиращ звук като че се приближаваше от изток.
HP веднага схвана какво беше това. Направи няколко бързи скока, хвана голямата плъзгаща се врата и я задърпа.
— К’во правиш, беее… — викна Джеф.
HP го игнорира.
Звукът се приближаваше все по-бързо, блъскайки тъпанчетата на ушите като парен чук.
Портата беше почти затворена, оставаше само около метър и HP увисна с цялата си тежест на дръжката. Но вратата се забави, тръгна накриво и накрая спря с остро скърцане.
Пулсиращият звук изведнъж отекна между сградите, усилвайки се дотолкова, че вибрациите се усещаха с гръдната кост, и чак сега останалите също започнаха да схващат.
Хеликоптер, адски нисколетящ, който щеше всеки миг да се появи над върховете на дърветата. HP направи нов опит да затвори портата. Но колелото в края изглежда беше изскочило от релсата и портата стоеше като камък.
Той сви колене с крилото между краката си и задърпа дръжката с цялата си тежест. Изведнъж без никакво предупреждение портата се освободи и полетя право към гърдите му. Той се метна настрани и за една педя се размина с това главата му да бъде заклещена.
— Сори! — викна Джеф, който продължаваше да държи другия край на крилото.
В следващия миг хеликоптерът забуча над двора и от пулсиращите перки на ротора ушите на HP почти заглъхнаха.
Той и Джеф инстинктивно приклекнаха, докато се опитваха да мернат хеликоптера през разнебитения покрив.
Той като че кръжеше само на няколко метра над плевнята.
HP хвърли бърз поглед към останалите. Джеф изглеждаше изцяло съсредоточен върху хеликоптера, същото важеше и за Нора. Хаселквистът, от друга страна, бързо се шмугна в буса.
— Трябва да се махаме, и то веднага! — изкрещя той, докато се качваше на шофьорското място.
— Н-но не сме готови… — викна Нора.
Хеликоптерът продължаваше да кръжи над тях и въздушното завихряне от ротора накара керемидите да затрептят. Първоначално бавно, после все по-бързо.
От тях започнаха да се отчупват глинени парченца, които падаха вътре в плевнята.
— Кента е прав! — изрева Джеф. — Още минута и целият покрив ще се срути върху нас…
Голямо парче керемида падна върху буса с шумен трясък.
— Ще отворя портата, вие тръгвайте директно… Просто карайте, не спирайте да ме изчакате — викна Джеф в ухото на HP.
HP кимна и опита да се добере с приклякване до минибуса.
Малко глинено парче го удари по главата и той вдигна инстинктивно ръка, за да се предпази. Чу се тежък трясък, после още един. Вероятно пилотът на хеликоптера беше оставил единия плаз на шейната да се удари в покрива.
— Хайде, Нора — извика той, когато стигна до вратата на буса.
Но тя, изглежда, се колебаеше.
Джеф ѝ изкрещя нещо, което HP не чу. Той махна с ръка към колата. Още един удар, този път по-силен. Голяма керемида се разби в земята точно пред буса и разпръсна шрапнели във всички посоки.
Хаселквистът запали двигателя.
— Трябва да се махаме, хайде! — викна той отново.
Нора погледна към него, после обратно към Джеф. Но той се беше обърнал с гръб и натискаше вратата. Десетина керемиди паднаха долу и запратиха дъжд от отломки право към буса.
HP запуши ушите си с ръце. Щом вдигна поглед, Нора лежеше на земята.
По дяволите!
Той изскочи от колата, но тя беше на крака, преди да успее да стигне до нея.
— Влизай вътре, HP, хайде!
Тя го забута пред себе си. Още един трясък, после срутване. Сгромолясаха се още керемиди, които, изглежда, бяха повлекли със себе си част от покрива. Лицето на Нора беше пребледняло, над челото ѝ се лееше кръв, идваща от мокро петно на скалпа. Той я сложи да легне на една от седалките.
— Джеф — изстена тя.
— Зарежи гаджето, трябва да се махаме… — отряза той.
През предното стъкло видя портата да се отваря бавно.
Хаселквистът пришпори двигателя.
— Брат… — изпъшка тя.
— К’во?
— Това е батко ми, идиот такъв!…
Джеф почти беше отворил тежката порта. Мускулите на гърба и врата му изпъваха тениската му, заплашвайки да я скъсат.
Ванът тръгна напред.
Брат ѝ…
Той сграбчи облегалката на най-близката седалка, след което се провеси през вратата.
— ДЖЕЕЕФФФ! — изрева той.
Планината мускули се завъртя и срещна погледа му. Задните гуми на буса забуксуваха по мръсния бетонен под, търсейки сцепление…
HP се разтегна колкото можеше и му подаде ръка. Джеф направи две бързи крачки.
Срутването изглежда обхващаше целия покрив, участъците от керемиди пропадаха един след друг, разпръсквайки порой заострени шрапнели, които тракаха по каросерията. Парче с размерите на длан профуча само на сантиметър от носа на HP, но той едва го забеляза. Разтегна се още няколко сантиметра.
Джеф се хвърли напред…
Гумите внезапно намериха опора и колата се изстреля от плевнята като стрела. В следващия миг целият покрив се срина.
Когато се прибираше, тъмният автомобил я чакаше пред вратата. Щом се приближи, шофьорът отвори вратата и излезе. Но не беше същият като предния път, този мъж беше значително по-млад и минаха няколко секунди, докато тя го познае.
— Здрасти, Ребека, името ми е Едлер, аз съм адютантът на полковник Пелас…
Той ѝ подаде ръка.
— Срещнахме се за кратко в апартамента на „Мария Трапгренд“…
— Здрасти — каза тя и стисна ръката му.
Той отвори вратата на задната седалка.
— Добра вечер, скъпа Ребека — каза Таге Самер. — Прощавай, че идваме така без предупреждение, но имам добри новини…
Тя се поколеба и погледна към Едлер.
Самер изглежда прочете мислите ѝ.
— Можем да говорим свободно, нямам тайни от Едлер…
— Добре… Значи може да се качим горе — добави тя след няколко секунди размисъл. — Малко по-уютно е, отколкото да седим в колата…
— Благодаря за поканата — усмихна се той. — С радост някой друг път, но точно сега предпочитам колата. В апартаментите никога не се знае кой може да подслушва…
Той потупа задната седалка до себе си и Ребека нямаше друг избор, освен да седне.
Едлер скочи на шофьорското място, запали колата и потегли бавно по „Роламбсвеген“.
— Да не сте намерили Хенке? — попита тя, преди той да успее да отвори уста.
— Още не, но мислим, че знаем къде се намират и той, и Сандстрьом. Очакваме залавянето им в скоро време.
— Окей, хубаво. Или хубаво може би не е правилната дума…
— Знам какво имаш предвид, Ребека. Всичко това е за доброто на Хенке и сме изключително благодарни, че ни помагаш. Трябва да се доберем до него, преди да е сторил някоя глупост. Разбираш, че не става дума само за револвера…
Той хвърли бърз поглед към гърба на Едлер.
— Има данни за бомба…
— Какво? Но тогава трябва да отложите сватбата на принцесата…
— Не, не, това въобще не се коментира. Кралският двор е твърдо решен по въпроса.
— Ами рискът?
Той пое дълбоко дъх, след което сви рамене.
— Рискът е преценен като приемлив за ситуацията.
— Как може такова нещо, сериозно? Бомба…
— Това е все още непотвърдена информация. Разполагаме с твърде малко подробности, за да посмеем да предложим такава сериозна мярка като отлагане на сватбата. Бомбени заплахи има често и работодателите ми…
Той въздъхна.
— Много е заложено на карта, Ребека, значително повече, отколкото можеш да си представиш. Обществената подкрепа за кралското семейство е намаляла наполовина през последните петнайсет години, Риксдагът е пълен с републиканци, които чакат своя момент, и ако цифрите продължат да падат със същото темпо…
Той замълча и сви рамене.