— НАЗАД! — изкрещя той толкова високо, колкото можеше.
В лабиринта Лутерн човек идва, за да умре! — прошепна гласът в главата му.
Не.
Учителя.
Ами…
Носителят!
— ИМАМ БОМБА В РАНИЦАТА! — изрева той.
Тя се прицели в смъртоносната зона точно където презрамките на раницата пресичаха сърцето.
— БОМБА — изкрещя някой в слушалката ѝ и за секунда ѝ се стори, че чува гласа на Таге Самер. Но предупреждението беше напълно излишно.
Тя долепи пръст до спусъка.
Вдиша…
Като удар с юмрук в гърдите — горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлечения панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.
Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата му, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното…
Това не можеше да се случва.
Не сега!
Или изобщо някога!
Тя беше стреляла по него…
ТЯ
БЕШЕ
СТРЕЛЯЛА
ПО НЕГО!!!
Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът ѝ над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.
Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.
В следващия миг едната му пета се удари в бордюра на тротоара.
Секунда безтегловност, докато той се бореше със закона за гравитацията.
После усещане за свободно падане — като насън.
С което за него Играта приключи.
33. Mastermind
Експлозията беше толкова мощна, че тя я усети с гръдната си кост. Отекна между стените на къщите за няколко секунди, преди да бъде последвана от втора и трета.
Светлинните букети се разпръснаха към нощното небе бели, червени, сини. Фойерверките продължаваха.
В далечината, при двореца, се чуваха овациите на тълпата.
— Грандиозно, нали?
— Да — тя изкачи последните стъпала до платформата и застана до него при парапета.
На няколко метра над главите им се въртеше грамаден неонов надпис и зеленото лого на НК премина в червен часовник.
— Скъпа Ребека, наистина съжалявам от дъното на сърцето си… — той се обърна към нея и разпери ръце. — Отговорността, естествено, пада и върху мен.
Тя пристъпи напред и обви ръце около врата му.
— Благодаря, чичо Таге… — каза тя с лице на рамото му.
— Има ли нещо, което мога да направя, милата ми? — той се отдръпна и положи нежно длани върху ръцете ѝ.
— Не, поне не и в момента.
Тя погледна към двореца, където разцъфнаха нови букети фойерверки.
— Да загубиш брат по такъв начин. Да се наложи самата ти да го направиш…
Той поклати глава.
Тя не отговори, вместо това се опита да преглътне буцата в гърлото си.
— Скъпа Ребека, дори не мога да си представя как се чувстваш…
Печалният му глас я проряза като нож и за момент чувствата за малко да я завладеят. Но тя бързо се окопити.
— Планът ми се обърка, обърка се ужасно и въпреки всичките ни опити, за жалост, Хенрик не можеше да бъде спасен — продължи той. — Хенрик носеше бомба и единствено благодарение на решителната ти намеса не успя да я задейства. Той знаеше за бомбата, дори извика на хората, че я носи…
Таге Самер вдигна ръце и направи крачка назад.
— Хенрик направи своя избор и ти беше принудена да направиш твоя. Спаси живота на много хора следобед, надявам се, че го осъзнаваш. Понякога общото благо трябва да е с предимство пред това на индивида…
Тя преглътна тежко и после кимна бавно. Сълзите изгаряха клепачите ѝ, но тя положи крайни усилия, за да се овладее. Да запази контрол…
Зарята продължаваше да избухва над нощното небе.
— Смело решение да продължи със сватбените празненства — промълви тя. — И добра реч държа…
— Даа, лесно е Негово Величество да бъде подценен. Има времена, когато тези хора показват на какво са способни в действителност. Речта по телевизията беше хубаво доказателство за това.
— Ммм — каза тя.
— Нацията има нужда от обединяваща сила — продължи той, — някой, който да ни помогне да се опълчим на всички трудности, които предстоят. Негово Величество разбира това…
— Или поне PR отделът му…
— Моля?
— Нищо — промърмори тя. — Просто всичко изглеждаше толкова подготвено, като че ли…
— Като че ли какво, Ребека?
Той наклони глава и я изгледа изпитателно.
— Нищо… — смотолеви тя. — Извинявай, но не съм съвсем на себе си, чичо Таге.
— Разбирам, мила Ребека, и няма за какво да се извиняваш…
Тя се обърна към парапета и известно време те стояха мълчаливо един до друг.
— И-и какво ще стане сега, в смисъл с разследването? — попита тя после.
Той сви рамене.
— Магнус Сандстрьом и брат ти вече ги няма, другите трима са зад решетките. Макар че остават някои подробности, в основата си случаят е решен. Играта е разбита и виновните ще бъдат наказани…
— Не може да е чак толкова просто, чичо Таге…
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да има още нещо скрито, други замесени. Например кой е изработил бомбата в раницата на Хенрик и кои бяха хората с маските?
— Ами доколкото знаем, всеки един от тях може да е отговорен за бомбата. Сандстрьом е най-вероятният кандидат… а протестът на маскираните покрай маршрута може да е бил чисто съвпадение. Понякога конспиративните теории са просто лесен начин да избегнем да се изправим срещу суровата реалност…
— А татко?
— Какво имаш предвид?
— Той е работил за теб, вършил е всичко, което го помолиш. Горе-долу както аз…
Стомахът ѝ се сви и тя беше принудена да спре.
— Това е така, Ерланд беше изключително лоялен служител. За такива винаги има място в повечето организации, Ребека.
Той изчака, за да остави думите да попият.
— Р-работа ли ми предлагаш, чичо Таге?
Той се усмихна спокойно.
— Ако го направех, щеше ли да приемеш, Ребека? Вярвам, че бихме могли да бъдем забележителен екип. Човек с твоята решителност, твоя самоконтрол. Който не се колебае да направи необходимото, колкото и неприятна да е мисията. За такива хора има място навсякъде…
Тя пое дълбоко въздух.
— Вече имам работа, знаеш. Когато всичко това се уталожи, искам да се върна обратно. Да помогна да разберем какво в действителност се случи там долу… — тя направи жест с глава по посока на „Кунгсторнен“.
Самер кимна бавно.
— Всъщност не съм и очаквал друг отговор, Ребека…
Той се наведе и вдигна кариран термос, който стоеше облегнат на парапета.
— Мога ли поне да ти предложа чаша кафе, преди да се разделим?
— С удоволствие, благодаря…
Той изнамери две чаши и ги напълни.