Спомних си също, че за следващия ден имам да пиша есе по социология. Вярно е, че Неферет ме освобождава от повечето домашни, за да имам време да чета учебника за шести курс, но аз полагах максимални усилия да бъда «нормална» (каквото и да значи това, защото съм тийнейджърка и вампир новак — две неща, които са много далеч от нормалното), което значи, че пишех домашни, когато и останалата част от класа го правеше. Наложи се да се върна до училището, за да взема учебниците и тетрадките си от шкафа. Той се намираше в кабинета на Неферет, но аз я оставих да пие вино с някои от преподавателите и не се притеснявах, че е възможно да подслушам още някой ужасен разговор.
Както обикновено вратата беше отключена. Защо да използваш ключалки, когато имаш вампирска интуиция, с която да сплашваш учениците почти до смърт? Вътре беше тъмно, но нямаше значение. Макар и белязана само преди месец, вече можех да виждам добре и без светлина. Така даже е по-добре силната светлина ужасно дразни очите ми. А дневната е абсолютно непоносима.
Поколебах се за миг, преди да отворя шкафчето си. Замислих се, че не съм виждала слънчева светлина от месец. Дори не се бях сещала за това. Странно.
Разсъждавах над особеностите на новия си живот, когато забелязах лист хартия, поставен на горния рафт в шкафчето ми. Той потрепна от течението, когато рязко отворих вратичката. Хванах го, за да не полети, и се смаях, когато осъзнах какво е.
Поезия.
Или по-точно стихотворение. Беше кратко, написано с красив почерк. Прочетох го няколко пъти, като осъзнах какво е. Хайку.
Докоснах с пръст всяка дума. Знаех кой го е писал. Имаше само един възможен отговор. Сърцето ми подскочи и аз прошепнах неговото име:
— Лорън…
— Стиви Рей, напълно сериозна съм. Като казвам, че трябва да се закълнеш да не споменаваш нищо на никого, имам предвид точно това. И като казвам никого, имам предвид предимно Близначките и Деймиън.
— Зоуи, казах ти вече, че можеш да ми имаш доверие. Заклевам се. Какво още да направя, да си прережа вените ли? — Не отговорих. — Зоуи, наистина можеш да ми се довериш. Гарантирам ти.
Вгледах се в лицето на най-добрата си приятелка. Трябваше да поговоря с някого. Попитах интуицията си за знак дали мога да говоря със Стиви Рей и ми се стори, че би било напълно безопасно.
— Извинявай. Знам, че мога да ти се доверя. Просто съм… не знам. — Поклатих глава, разстроена от собственото си объркване. — Добре. Днес се случиха доста странни неща.
— Имаш предвид по-странни от обичайните, които се случват тук ежедневно?
— Да. Лорън Блейк дойде в библиотеката днес, докато бях там. Той беше първият човек, с когото споделих новите си идеи за Съвета и Префектите.
— Лорън Блейк? Най-красивият мъж, когото някога сме виждали? О, боже мой! По-добре да седна. — Тя се тръшна на леглото си.
— Да, точно него имам предвид.
— Не мога да повярвам, че нищо не си ми казала досега. Сигурно си умирала да споделиш.
— Това не е всичко. Той… ъ-ъ-ъ… ме докосна. И то не само веднъж. Всъщност… видях го повече от веднъж днес. Насаме. И мисля, че ми е написал стихотворение.
— Какво?!
— Ами в началото си мислех, че всичко е съвсем невинно и само си въобразявам разни неща. В библиотеката си говорихме само за идеите, които имам за «Дъщерите на мрака» Не мислех, че това изобщо значи нещо. Но той докосна белега ми.
— Кой от всичките? — Очите на Стиви Рей бяха огромни и кръгли, сякаш всеки момент ще изскочат.
— Този на лицето ми. Поне тогава.
— Какво имаш предвид с поне тогава!
— Ами… след като приключих с часа по езда, не бързах да се прибирам и реших да се разходя покрай западната стена. Лорън беше там.
— О, боже мой! Какво стана?
— Мисля, че ме сваляше.
— Мислиш?
— Усмихвахме се един на друг и се смеехме.
— И на мен ми звучи като свалка. Господи, той е толкова невероятен!