Въздишката ми прозвуча като ридание. Определено трябваше да поговоря с някого.
Неферет? Изключено. Нямаше да кажа на възрастен вампир за Лорън. А и трябваше да си призная, че съм пила от кръвта на Хийт, което най-вероятно е довело до Отпечатване. Но не можех. Поне засега. Знам, че е егоистично, но не исках да си създавам проблеми с Неферет точно сега, когато се опитвам да се утвърдя като лидер на «Дъщерите на мрака»
Стиви Рей? Тя беше най-добрата ми приятелка, но ако искам да споделя с нея всичко, ще трябва да й призная, че съм пила кръв. Два пъти. И колко силно искам да пия отново. Тя сигурно ще откачи. Поне аз определено откачам при мисълта. Не мога да приема най-добрата ми приятелка да гледа на мен като на чудовище. А и не мисля, че би могла да ме разбере.
Не можех да кажа и на баба. Определено няма да й хареса, че Лорън е на двайсет и нещо. А и не си представям как й разказвам, че съм лочила нечия кръв.
Каква ирония на съдбата е, че единственият човек, който няма да се ужаси от Жаждата и би ме разбрал за всичко останало, бе Афродита. И колкото и да е странно, част от мен искаше да говори именно с нея, особено откакто разбрах, че виденията й са все още истински. Имах предчувствие за нея, което ми казваше, че тя е много повече от една злобна кучка. Афродита ужасно ядоса Неферет, това е очевидно. Но Неферет й каза с леден и злобен глас, че Никс й е обърнала гръб, а това, както вече разбрах, не беше истина. Тръпки ме полазиха по гърба, когато в ума ми се зароди подозрението, че не мога да се доверя на Неферет напълно.
Положих усилие да се върна обратно на темата, заради която съм дошла, и отворих книгата, а от нея изпадна лист хартия. Вдигнах го, защото си помислих, че някой ученик си е водил записки, и се вцепених, като прочетох името си на него.
Тръпки ме побиха, като прочетох стихотворението. Как, по дяволите, някой, още повече пък Лорън, който би трябвало да е на Източното крайбрежие сега, ще знае коя точно книга ще взема?
Ръката ми трепереше, затова оставих листчето и отново прочетох написаното. Оставих настрана мисълта колко е романтично, че най-добрият мъж поет ми пише стихове, и забелязах нещо не по-малко смущаващо от това, че намерих хайкуто точно в тази книга. «Нощта не може да забули твоя ален копнеж.» Или аз откачам, или звучи, сякаш Лорън знае, че съм пила кръв. И изведнъж стихотворението започна да ми изглежда някак сбъркано, плашещо. Като предупреждение, което не беше точно предупреждение. Започнах да се питам кой ли го е написал. Ами ако не е Лорън? Ако е Афродита? Бях подслушала разговора с родителите й. Предполага се, че ще се опита да ме злепостави по някакъв начин. Дали това се връзва с плановете й? (Пфу, «плановете й»! Разсъждавам като комиксов герой.)
Добре. Афродита ме видя с Лорън, но откъде може да знае за хайкуто? А и как би могла да знае, че ще дойда тук, за да търся точно тази книга. Приличаше по-скоро като нещо, което някой възрастен вампир би могъл да знае, макар че не мога да си представя откъде. Аз самата допреди няколко минути не знаех, че ще избера тази книга.
Нала влезе със скок в помещението и ми изкара всичкия наличен акъл. Замяука жално и започна да се търка в мен.
— Добре, добре. Да се връщаме на работа.
Но докато търсех в книгата заклинания, умът ми продължи да кръжи около темата за стихотворението и за безпокойството, което се беше загнездило дълбоко в мен.
Шестнадесета глава
Взех Нала и напуснах библиотеката. Тя спеше толкова дълбоко, че почти не реагира, когато я грабнах. Погледнах часовника и не можах да повярвам, че са минали няколко часа. Нищо чудно, че задникът ми беше изтръпнал, а вратът — схванат. Но това не ме притесняваше, защото в крайна сметка бях свършила онова, за което бях дошла, и вече имах ясна идея какво ще правя на Ритуала на пълнолунието. Голяма тежест падна от плещите ми, но все още бях нервна. Щях да водя ритуала пред група момичета, които никак няма да са въодушевени, че съм заела мястото на тяхната приятелка Афродита. Трябваше да се концентрирам над самия ритуал и над поразителните усещания, които получавам при призоваването на елементите. Останалото само щеше да се подреди. Надявам се.
Бутнах тежката входна врата и се озовах пред един съвсем различен свят. Явно снегът е продължил да вали през цялото време, докато бях в библиотеката. Всичко бе плътно покрито с дебело снежно одеяло. Вятърът духаше силно, а газените лампи едва блещукаха в мрака. Може би трябваше да се върна в сградата и да изляза през другия вход, който бе много по-близо до общежитията, но не исках. Мислех си колко права е Стиви Рей. Снегът наистина е магия. Той променя света, прави го по-мек, по-нежен и мистериозен.