— Аз вече нямам майка. Вече не съм човек.
— Голям праз! Технически погледнато, аз също не съм човек. Сега съм насред Промяната, което ме прави малко от това и малко от онова. Единственият тук, който е човек, е Хийт.
— Не че имам нещо против вашата нечовешкост — изтърси той.
Въздъхнах:
— Хийт, няма такава дума.
— Зоуи, не съм толкова тъп. Знам, че няма. Просто сътворих нова дума.
— Сътвори? — Той наистина ли каза това?
— Да, това го учихме по английски. Беше нещо, свързано с… — Хийт се замисли много дълбоко и мога да се закълна, че дори съществата го слушаха с очакване — … поезията.
Въпреки ужасната ситуация, в която се намирахме, аз се засмях.
— Хийт, ти наистина си започнал да учиш!
— Нали ти казах! — ухили се доволно той. Изглеждаше направо възхитителен.
— Достатъчно! — Гласът на Стиви Рей отекна в облите стени на тунела. — Писна ми. — Тя ни обърна гръб. — Те ни видяха. Знаят твърде много. Трябва да умрат. Убийте ги!
След тази заповед някогашната ми приятелка се отдалечи.
Този път Хийт не си губеше времето да ме крие зад себе си. Завъртя се и ме бутна така, че се приземих по задник върху гнусния дюшек. После се обърна към приближаващите се ръмжащи същества с разкрачена стойка и свити юмруци и нададе бойния вик на тигрите от «Счупена стрела»
— Елате ми, изроди!
Е, не, че не оценявах мъжеството на Хийт, но той просто не знаеше с какво си има работа. Изправих се на крака и се концентрирах.
— Огън, отново се нуждая от теб! — Този път извиках със заповедния тон на Висша жрица.
Пламъци лумнаха от дланите ми по целите ми ръце. Искаше ми се да бях отделила повече време да науча за призоваването на огъня и как може да гори от мен, без да ме изгаря. Но нямах време за това.
— Махни се, Хийт!
Той погледна към мен през рамо и ококори очи.
— Зо?
— Добре съм, просто се отдръпни.
Той отскочи настрана и аз продължих напред, цялата в пламъци. Съществата се присвиха назад, но започнаха да ме заобикалят, за да се домогнат до Хийт.
— Спрете! — извиках аз. — Махайте се оттук и го оставете. С него си тръгваме. Веднага. Ако се опитате да ни спрете, ще ви убия и ми се струва, че този път ще е окончателно.
Добре, признавам, че изобщо, ама изобщо нямах намерение да убивам никого. Исках просто да измъкна Хийт оттук, а после да намеря Стиви Рей, която да ми разкаже как става така, че умрелите ученици могат да се разхождат наоколо със светещи очи и миризма на смърт.
С крайчеца на окото си засякох движение. Обърнах се навреме, за да видя едно от съществата да се хвърля към Хийт. Вдигнах ръце и метнах огъня към него, сякаш хвърлям топка. То изпищя и пламна и тогава я разпознах — беше Елизабет Без Фамилия. Едва се удържах да не ми прилошее. Горящото й тяло се гърчеше на пода, разпръсквайки миризма на опърлено месо и гнилоч. Само това беше останало от истинското й тяло.
— Вятър и дъжд, призовавам ви! — извиках, въздухът около мен започна да се завихря и донесе миризмата на пролетен дъжд.
Мярнах за миг Деймиън и Ерин, застанали зад Шоуни. Очите им бяха затворени и всеки от тях държеше амулет с цвета на своя елемент. Насочих към тлеещото тяло на Елизабет горещия си пръст и отгоре й се изсипа силен дъжд. После силен вятър отвя пушека, вдигна го над главите ни и го запрати навън в нощта.
Отново погледнах съществата.
— Ще направя това с всеки от вас, който се опита да ни спре.
Побутнах Хийт да върви пред мен и чевръсто тръгнах след него.
Съществата ни последваха. Не ги виждах, след като завихме, но чувах тътрузенето на краката им и приглушеното им ръмжене. Започнах да усещам невероятно изтощение. Като мобилен телефон, който остава без батерия, а някой продължава да води по него безкраен разговор. Накарах огъня, който гореше в мен, да изгасне и оставих само лека светлина в дясната си ръка. Нямаше как Хийт да намери пътя в мрака, а аз все още вървях след него и внимавах за внезапни нападения. След като се отдалечихме достатъчно, помолих Хийт да спре.
— Трябва да побързаме, Зо. Знам, че имаш специални сили, но онези изчадия са много. Не знам с колко от тях ще можеш да се справиш. — Той докосна лицето ми. — Не че искам да съм гаден или нещо такова, но изглеждаш отвратително.
Точно така се и чувствах, но не исках да го споменавам.
— Имам идея — казах, когато стигнахме до най-тясната част на тунела. Минах първа, а Хийт ме последва. — Спри тук за малко.
Обърнах му гръб и се концентрирах. Вдигнах ръце и се замислих за разораните ниви и красивите ливади на Оклахома. Замислих се за земята и че се намирам в нея…