— Отказахме се от тях по финансови причини.
— Откъде намерихте пари за институт?
— Бяха деблокирани.
— Деблокирани? Значи е имало пари!
— Имаше, но попечителите ги задържаха. Смятахме, че институтът не е най-важният приоритет.
Строс отвори едно от барчетата на библиотеката си.
— По това време на деня е добре човек да пийне нещо. Какво предпочиташ?
— Скоч. Лойд, попитах те…
— Почакай малко и ме изслушай. Твоят доклад ни убеди, че е по-добре да създадем институт, за да използваме федералната субсидия за изследвания и за да изработваме продукти, които след това да патентоваме и продаваме. Но винаги, когато сме давали обява, че търсим директор, тук или в Европа, получавахме неизменно един и същи отговор — защо търсим специалист, след като човекът, който ни трябва, работи тук, под носа ни.
— И вие какво отговаряхте?
— Изпий си уискито.
— Е, и?
— Гарт, ти нямаше да се справиш. Ти си блестящ учен, но не умееш да работиш с хора. Нетърпелив си, имаш труден характер. Кой в университета не те е виждал да размахваш в кабинета си онази ракета срещу невидим противник? Още малко уиски?
— Не, благодаря.
Строс доля и двете чаши, добави сода и му подаде едната, сякаш не беше чул.
— Значи не сте искали да назначите мен, но сте могли да изберете и друг. До днес. Какво се е случило? Да не е излязла мода на директорски места да се назначават учени с трудни характери?
— Смятам, че през последната година ти се промени, особено през последните няколко месеца. Работата ти като шеф на катедра е превъзходна. Ние високо ценим шефове на катедри, които могат да издействат правителствени субсидии за изследвания. Освен това застъпничеството ти за Вивиан Гудман и изобщо за мястото на жените в академичните среди направи дълбоко впечатление на съвета на попечителите. Още скоч?
— Ако съм толкова омекнал и улегнал, не би трябвало да имам нужда от още.
— Този е за тоста по случай новия ти пост.
— Почакай, още не съм приел.
— Гарт, трябва да докладвам пред съвета, че…
— По дяволите! Казах ти, че следващата седмица заминавам за „Фостър“.
— Ти не искаш да работиш за „Фостър“. Това е само изстрел срещу нашите глави.
— Лойд, следващия вторник ще бъда в Стамфорд. В четвъртък или петък ще ти съобщя отговора си.
— А ако се наложи да докладвам по-рано?
— Виж, Лойд. Знаеш от колко години се боря за този институт. Мисля, че ще се справя. Това е единственото, което мога да ти кажа сега. Трябва да отида в Стамфорд.
— Ах, разбирам. Стефани! Гарт, в директорското място също има престиж и пари, и…
— Зная. Ще й кажа и това. Но пътуването до Стамфорд е нещо, което й дължа. Аз също имам нужда да видя какво става по света, за да си сверя часовника. Ще ти съобщя отговора си следващата седмица. Мисля, че на този етап това е достатъчно.
— Добре. Можеш ли да обещаеш, че до петък ще знаем?
— До петък, Лойд.
Сабрина се събуди от някакъв странен шум. Долу Пени и Клиф се биеха с ракетите по главата и се обвиняваха взаимно за изгорелите в тостера филии. Събота сутрин. Няма училище. Тя зарови глава във възглавницата. Искаше й се да поспи още малко. Но не можа. Имаше и нещо друго, нещо, което трябваше да обмисли. Долу децата прекратиха кавгата и започнаха да говорят нещо за ябълки. А, да, днес трябваше да оберат ябълките в двора.
— Аз ще набера сто щайги — обяви тържествено Клиф.
— Няма да дойда, защото искаш да обереш всичките ябълки на света.
Децата са вече в кухнята. Събота… Ябълките… Събота, двайсети октомври. В понеделник е двайсет и втори.
— Е, добре, щом искаш, да направим рентгеновата снимка на двайсет и втори — бе казал Нат. — Ако китката ти е наред, веднага ще свалим гипса.
Веднага. Тя отвори очи. Гарт спеше до нея. Сабрина се вгледа в лицето му. Беше толкова тих, уверен в себе си, в пътя, по който искаше да върви. И въпреки, че не беше сигурен в нея, често объркан и измъчен от внезапните промени в поведението й, оставаше внимателен и нежен даже когато тя беше студена, щедър, когато тя беше дребнава, търпелив, както беше обещал, докато тя намери себе си.
„А коя съм аз — запита се тя и веднага си отговори. — Една жена, влюбена в съпруга на сестра си.“ Кога започна това? Не знаеше. Импулсивно погали с пръст високите му скули. Мускулът под окото му трепна и тя ужасена се отдръпна, но Гарт бе отворил очи и я гледаше.
Той видя как влюбено го наблюдаваше, но преди да успее да я вземе в обятията си, тя възвърна обикновената, неутрална, приятелска маска на лицето си.
— Добро утро — тихо каза той, без да помръдне. Сабрина го гледаше безпомощно и мислено му отговаряше, защото не можеше да изрече думите: „Добро утро, обич моя!“