От кухнята се разнесе трясък и звънкото „Нали ти казах!“ на Пени.
Младата жена скочи от леглото, наметна пеньоара си и хукна по стълбите. Клиф стоеше сред езеро от портокалов сок, парчета от счупената кана и съсредоточено развиваше върху локвата ролка книжни салфетки, които бавно пожълтяваха, докато се диплеха на пода. Тя избухна в смях, но за разлика от нея Пени беше вбесена.
— Какво смешно има?
Стефани не би се разсмяла. Тя щеше да се ядосва за счупената кана, за порязания пръст на Клиф, за изцапания под, по който всички щяха да се пързалят поне няколко дни. Но Сабрина виждаше друга сцена — топлото легло горе, пръстът й, който гали лицето на Гарт, срещата на погледите им, последвана не от любовни думи, а от трясък на счупено стъкло, хартията, която бавно покриваше локвата, и лицето на Клиф, копие на бащиното, което с научен интерес изучаваше проблема. Тя тръсна глава.
— Права си, няма нищо смешно. Как се случи това? Момчето се поколеба за миг, но реши все пак да каже истината:
— Сложих каната на главата си, за да видя мога ли да вървя така.
— Добре, ако тези салфетки не стигнат, вземи от шкафа още. И знаеш ли какво? Никакво бране на ябълки, докато не измиеш пода.
— Мамо! Мъжете не мият подове! Ще събера стъклата и ще попия сока, но…
— В този дом мъжете могат да мият всичко — спокойно отвърна тя. Понечи да тръгне, но се обърна и хвана Пени през раменете. — Хайде да излезем и да си поговорим какви ябълки ще берем днес.
Преди да напуснат стаята, Сабрина се обърна и срещна благодарния поглед на Клиф, който очевидно нямаше нищо против да измие пода, стига сестра му да не е там.
— Какви са щетите? — извика от спалнята Гарт и момиченцето се затича нагоре по стълбите да му докладва.
Сабрина тръгна към дъното на коридора, който тук правеше завой и затваряше скрита от погледа ниша точно под един от прозорците. Точно там Стефани бе сложила малка кушетка. Това беше едно от любимите места на Сабрина. Тя седна, обгърна коленете си и се загледа през прозореца.
В Лондон, Париж и Рим всички се връщаха от летните пътешествия. Започваха баловете, приемите, тържествените вечери и неофициалните приятелски събирания. В „Амбасадор“ влизаха клиенти. А тя стоеше някъде накрай света и се канеше да бере ябълки. Какво търсеше тук, когато в нейния собствен свят започваше новият артистичен сезон?
„Тук съм чужденка.“ Думите звучаха сурово в меката есенна светлина. Онзи, другият свят зад океана, не бе изчезнал. Там сега живееше Стефани. Каквото и да си казваха в писма и телефонни разговори, Сабрина вече знаеше огромната роля на малките детайли, които изграждат живота. Какво правеше Стефани в нейния свят? Каква следа оставяше след себе си като Сабрина Лонгуърт? „Какво прави тя с живота ми?“
Усети ръката на Гарт. Той приседна до нея и я прегърна през кръста. После нежно целуна челото, клепачите й, докато тя се отпускаше в обятията му. Тогава всичко отново се върна. Локвата от портокалов сок, благодарният поглед на Клиф, нейният смях. Нейното семейство. Нейният свят. Гарт. Когото обичаше, желаеше, търсеше. Този свят, тъй различен от онзи, другия, зад океана.
— Какво става долу? Може ли да се влиза в кухнята? — попита той.
— Мисля, че нямаме нито капка портокалов сок — Трепереща, облегна глава на гърдите му. Вътре в нея се отпусна някакъв затегнат, болезнен възел и желанието нахлу във вените й. Сабрина вдигна лице и го целуна дълбоко, страстно, сякаш искаше да го изпие. Целуваше го както мечтаеше той да я целуне, защото вече знаеше, че двамата са били създадени за това. Гарт свали нощницата й и започна да гали гърдите й. Сълзи изгаряха очите й. Мислите й бяха съвсем объркани.
— Не мога! — проплака високо. „Стефани, прости ми! Не знаех, че ще се влюбя в него. Не исках!“ Тя рязко се отдели от него. — Не мога да направя това!
— Какво, по дяволите, става с теб? — извика вбесен Гарт.
— О, недейте! — чуха те гласа на Пени.
Сабрина вдигна глава и през рамото на Гарт я видя разплакана на прага на спалнята. „Твърде много ми дойде! Не мога да се справя с всичко!“ Тя отиде до нея и я прегърна.
— На мене ли крещиш, татко? — обади се от долния етаж Клиф. — Какво съм направил пак? Само обрах сока.
— О, по дяволите! Нищо не може да остане скрито в тази къща! — не се сдържа Сабрина и се наведе през перилата. — Клиф, никой не крещи на теб. — После се обърна към Пени и се опита отново да я успокои: — Извинявай, миличко. Не се плаши. Всичко ще бъде наред.
— Защо татко извика? — хълцаше тя с изкривено от страх личице. — Той никога не е викал така!