Сабрина чакаше Гарт да каже нещо, за да й помогне, но той мълчеше.
— Вие с Клиф понякога също се карате и си крещите, нали? Крещенето не е чак толкова страшно, освен това е полезно за дробовете — отвърна шеговито и момиченцето се засмя през сълзи. — Ти още не си облечена? Хайде, нямаме време. Трябва да проверим дали Клиф се е справил с пода, да закусим и да излизаме, иначе всички ренети ще се окажат обрани.
— Не е Ренета, а златна превъзходна, мамо, знаеш много добре!
Пени се завъртя и се затича към стаята си.
Сабрина остана на колене. Чакаше Гарт да й каже, както тя бе казала на детето, че всичко ще бъде наред, но той мълчеше, седнал на канапето, където преди малко тя направи своето малко бягство от него. Двамата останаха така няколко безкрайно дълги минути, разделени от отсечката на коридора и морето на измамата, която не можеше да се поправи. Сабрина вдигна глава и срещна погледа му.
— Извинявай — прошепна тя, а думите й преминаха разстоянието и го докоснаха със същата нежност, с която тази сутрин бе докоснала неговото спящо лице. Гарт се усмихна с толкова обич, че дъхът й спря.
— Нищо — отвърна накрая той. — Мислех, че вече си решила какво да правиш.
Сабрина чу думите, но не ги разбра. За какво решение говореше той? Дали да се любят или не? Да му каже причината за своите сменящи се настроения? Да признае? Ако знаеше, или поне подозираше за измамата, защо не й го кажеше?
— Трябва да се облека — промърмори, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.
„Сега няма да мисля за това! Не искам да зная какво е искал да каже“ — трескаво разсъждаваше тя, докато обличаше избелелите дънки на сестра си. Нахлузи върху тях една бледожълта риза, прихвана косата си с панделка на тила и хвърли разсеян поглед в огледалото. Оттам я гледаше младо момиче, сякаш само няколко години по-голямо от Пени. Сабрина си спомни огромните кристални огледала някъде далеч оттук, в дворци и летни резиденции, които отразяваха една друга жена, облечена в коприна и дантели, чието присъствие украсяваше баловете на най-изисканото общество. Къде беше сега тази жена? Някъде накрай света, в провинцията, наречена Евънстън, в занемарена къща, облякла поизбелели джинси. Тя се обърна и се спусна боса по стълбите към кухнята.
Гарт видя от ъгъла на коридора как жена му влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. После забеляза как излезе босонога и без да поглежда към него, се спусна по стълбите. Каква беше причината за нейната ужасна упоритост? Защо отново и отново отказваше да заеме мястото си в брака им и да заживее с него като жена с мъжа си? След всяка стъпка напред правеше половин стъпка назад, в непроницаемата черупка, която си бе изградила след пътуването в Китай.
Какво очакваше от него при това положение? Може би се надяваше, че той сам ще заговори за проблемите им, ще й посочи и нейните, и своите грешки и ще й каже, независимо дали искаше да чуе, или не, че я обича повече, отколкото преди дванайсет години?
— Татко, хайде! — извика Пени. Гарт бавно се надигна и тръгна към кухнята.
Подът блестеше от чистота. Кошчето за боклук в ъгъла беше претъпкано с мокри книжни кърпи. Децата бяха вече наредили масата. В средата стоеше купа с понички и четири чаши със сок от грейпфрут. Кафето беше готово. Цялото семейство стоеше усмихнато около масата и го чакаше.
— Да не съм сбъркал кухнята? — попита Гарт и Пени се изхили в шепа. Той вдигна чашата със сока. — Да пием за днешния ден.
Докато потегляха, усети, че напрежението е отминало и жена му седи спокойна и разсеяно гледа през прозореца. На задната седалка Пени и Клиф се надпреварваха кой познава по-добре марките на отминаващите автомобили.
— Прекрасна идея за един съботен ден — забеляза тя, сякаш досега не бяха брали ябълки през октомври. Гарт реши, че може би наистина досега не й се е случвало да отива за ябълки в толкова объркано настроение и в известна степен за нея това е новост.
Ябълковата градина се намираше зад малки езера, чиито брегове бяха осеяни с вили, лодки, групи летовници с деца и домашни любимци. Гарт ругаеше тежкия трафик. Колкото повече приближаваха, толкова по-бавно напредваха.
— Двамата с Пени искаме да слезем и да изтичаме до градината. Хващам се на бас, че ще стигнем по-скоро.
— Ела на моето място и се опитай да минеш през тези задръствания, а ние с майка ти ще се разходим дотам. Крайно време е ти да започнеш да работиш, а аз да играя.
— Наистина ли ще ми дадеш да покарам, татко?
— Законът не разрешава. Като станеш на петнайсет години, ще учите в училище.
— Ха, там на нищо не ни учат! — отбеляза критично Клиф.
— Ако е така, аз ще те науча да шофираш, но още е рано. Скоро ще седнеш зад волана и двамата с майка ти ще треперим винаги, когато закъснееш повече от десет минути. Затова не бързай. Дай ни малко време да поживеем спокойно.