Сабрина слушаше разговора им като насън. „Няма да съм тук, когато Клиф стане на петнайсет години. С Гарт никога няма да се разхождаме, докато Пени и Клиф шофират. Тук животът ще продължава, децата ще израснат, а мен няма да ме има. А те няма дори да усетят, че съм си отишла завинаги. Съпругата на Гарт, майката на Пени и Клиф ще бъде винаги с тях. Само Сабрина няма да я има.“
Гарт се провря сред колите на паркинга, угаси мотора и се обърна усмихнат към нея, но лицето му помръкна.
— Какво има сега?
— Нищо. Хайде да слизаме.
Четиримата извадиха кошниците от багажника и навлязоха в овощната градина. Край тях берачи пълнеха щайга и найлонови торби. Под арка от натежали с плод клони те тръгнаха по пътеката към един отдалечен участък, където нямаше хора. Въздухът тежеше от аромата на зрели ябълки. Клиф огледа критично едно дърво, пусна кошницата си на земята и ловко се изкатери по него.
— Първият братовчед на маймуната — засмя се Гарт. Пени се втурна след брат си, но той я спря.
— Чакай! Аз ще ти ги хвърлям отгоре, а ти ще ги нареждаш в щайгата. После ще се разменим. Аз ще ти помогна да се качиш.
Сабрина и Гарт ги наблюдаваха известно време. „Майка им ги е научила да си помагат“ — мислеше трогната тя.
— Искаш ли да се разходим? — попита тихо тя.
Той я хвана под ръка и двамата тръгнаха по една от страничните пътеки. На няколко крачки от дървото Гарт се обърна към Клиф:
— След малко ще се върнем. Като напълните тази щайга, вземете друга.
Момчето спря с протегната ръка, после подхвърли ябълката на сестра си. Докато се отдалечаваха, Сабрина го чу да казва:
— Майка забрави да каже, че трябва да внимаваме.
Гарт и Сабрина тръгнаха по пътеката. Отдалеч долитаха гласовете на берачите. Топлото есенно слънце струеше през натежалите клони и позлатяваше тъмните листа и жълто-червените плодове. Лек ветрец нежно развяваше излезлите изпод панделката къдрици на косата й. Тя вдигна лице нагоре и пое дълбоко дъх. Какво бе станало през този месец, откакто със сестра й така лекомислено се впуснаха тази безразсъдна авантюра? Нищо, което да я постави в центъра на вниманието и да предизвика аплодисменти. Само едно — беше влюбена в съпруга на сестра си. И беше щастлива.
Хванати за ръце, двамата продължиха по осеяната с пъстри сенки пътека.
— Ти ме правиш толкова щастлив! — сякаш на себе си изрече Гарт. — Рядко ти го казвам, но моля те, не го забравяй. И още нещо, което забравям да ти кажа. Ти си ужасно красива! — Той я обърна към себе си, хвана лицето й. — Не ме напускай, обич моя. Зная колко е смутно в душата ти и ще чакам, докато намериш себе си. Но разбери ме, не мога да чакам безкрайно. В края на краищата работата ми е да търся загадки и да ги разгадавам. — Тревогата в очите й го спря. От какво се страхуваше? От него, или от себе си? — Стефани, неспособен съм да ти причиня зло. Ще приема всяко твое решение. Но сега те обичам повече и имам нужда от тебе. Не искам нищо друго от живота, освен едно — да бъдем винаги заедно.
Сабрина мълчеше. Една презряла ябълка се откъсна от клона и меко тупна до краката им. Очите им продължаваха разговора — неговите пронизващи, а нейните потъмнели от несигурност. Една фраза отекваше в съзнанието й. „Сега те обичам повече…“ Думите се смесваха с незадоволеното желание, което още сгряваше цялото й същество, подобно на слънцето, проникващо през затворените й клепачи.
— Погледни ме — изрече по-твърдо Гарт, но тя поклати отрицателно глава. Той още не подозираше истината. Иначе не би я наричал „Стефани“. Въпреки това обаче бе усетил най-важното — че тя ще го напусне. Да, това беше истина, непоносима истина и той никога нямаше да я осъзнае, никога нямаше да разбере защо и какво всъщност се беше случило. „Не мога, обич моя, не мога да ти кажа!“
Той отпусна ръце и лишено от топлината на дланите му, лицето й остана голо, незащитено. Сабрина отвори очи.
— Трябва да се връщаме. Децата…
— Ей сега. Откога не сме се разхождали сами?
— Не зная — отвърна тя, благодарна, че може най-после да изрече спокойно една проста истина.
— Тази седмица заминаваме. Мислех да ти кажа още снощи. Приех поканата на Калън да подсетя „Фостър Лабораториз“. Ще излетим за Ню Йорк във вторник сутринта, ще преспим и в сряда вечерта ще се върнем.
— Не — автоматично отказа тя. — Децата, моята работа. Китката ми. А и парите…
— Ще оставим децата на Вивиан, а антиките ще издържат без тебе два дни. Ти каза, че в понеделник ще ти свалят гипса. „Фостър“ плаща цялото пътуване, включително и хотела в Ню Йорк. Виж, нали от месеци ме уговаряш да приема тази работа? Заради теб приех поканата.