— Кой е мъжът?
Сестра й явно се колебаеше.
— Макс Стайвесънт.
— Не! — извика тя.
— Не бързай. Той много се е променил. Даже Александра го забеляза. Кога си го виждала за последен път? Той е живял в Ню Йорк през последните три години.
— Александра твърди, че се е променил?
— Каза, че бил станал по-зрял.
— Напълно в нейния стил — засмя се Сабрина. — Ти почти нищо не знаеш за Макс, Стефани. Питала ли си Александра нещо за него?
— Нямаше нужда да я питам. Аз проектирах новата му къща в Лондон. От първия до последния етаж. Също както ти си направила с къщата на Александра. Не ти казах, защото се страхувах, че може да се проваля. Но успях. Сабрина, аз зная всичко, което ми е нужно за Макс. Не ти искам разрешение. Вече му обещах, че ще замина. А ти не си човекът, който ще ме учи, че не трябва да влизам в леглото му.
— Не заслужавам тези думи — отвърна студено Сабрина. „Сигурна ли си? — запита се тя. — Та ти си влюбена в мъжа й!“
— Сигурно не ги заслужаваш — отвърна безгрижно сестра й, — но не разбирам защо възразяваш да замина с него. Явно причината не е Макс. Толкова ли си отегчена от Евънстън, та не можеш да издържиш още няколко дни? Тук не става дума за услуга. Не те моля за нищо. Бездруго и двете нямаме избор. Нат не ти махна гипса, нали?
„Тя иска да я излъжа! Подсказва ми как!“
— Не, отложи го за края на следващата седмица. Точно когато свърши твоето последно приключение.
— Виждаш ли? Значи всичко е наред. Няма да те карам да чакаш повече. Ще си взема билет за понеделник. Сабрина… Не ми се сърди. Имам нужда от теб. Зная, че един ден ще се върна при децата си и този ден е съвсем скоро. Ще живея в своя дом, ще се занимая с Пени и Клиф. Ще се опитам да оправя отношенията си с Гарт. Всичко ще е наред. Само че още не мога да си представя себе си там. Не съм готова. След обиколката вече ще бъда готова. Ще ми помогнеш, нали? Досега в моето семейство са станали неща, за които нищо не зная. Ти ще ми разкажеш, за да мога да се върна при тях, нали? Нали мога да разчитам на помощта ти, Сабрина?
— Разбира се! — Тя плачеше. — Винаги и във всичко.
Затвори очи. Усещаше огромното напрежение в гласа на сестра си. Знаеше, че Стефани иска да се върне, но се страхува. Каквото и да е станало между Гарт и Стефани, Сабрина трябва да изчезне. Жената, която той ще прегръща до края на живота си, ще бъде сестра й, майката на неговите деца. Стефани, забравила отдавна за Макс и неговата яхта. А Сабрина, някъде далече, зад един океан разстояние, ще продължава още дълго да плаче за Гарт.
„Следващият понеделник. Нека дотогава Стефани вземе от живота своя последен каприз. Аз й дължа това бягство. Нека да замине, без да знае за пътуването до Кънектикът, за сваления гипс. Нека да замине! Ще дойде време и за истината. За истината винаги има време.“
Сабрина наблюдаваше как Чикаго се накланя под тях, докато самолетът набираше височина и се отдалечаваше на изток. Езерото Мичиган се разсипваше в сребърни блясъци, заобиколено от метално — стъклени небостъргачи. Разпозна Евънстън и университета, зеленото петно на парка „Линкълн“.
— Краят на сезона — отбеляза Гарт. — Каква прекрасна есен! Тя протегна ръката с венчалния пръстен и я пораздвижи.
— Странна есен!
Той я прегърна. Усещаше на рамото си нейната лъскава кестенява коса. Дългите мигли бяха само на сантиметри от устните му. „Не сме ли пътували заедно и друг път? — запита се. — Миналата година, до Амстердам. Тогава тя отиде за един ден до Лондон, за да види сестра си. Колко време бяхме сами тогава?“ Не можеше да си спомни какво са правили двамата и дали изобщо са оставали сами. Вероятно не. Той отново погледна красивата жена до себе си и тъй като не можа да намери отговор, леко докосна с устни косата й. Тя не реагира и след малко той изтегли ръката си и отвори някаква книга. Тя веднага направи същото.
Когато се настаниха в лимузината на „Фостър Лаб“, която ги чакаше на нюйоркското летище, Гарт я погледна и кисело отбеляза:
— Единственото пътуване от една година, което мога да направя заедно с жена си, и вместо да бъда с нея, трябва да прекарам вечерта с началници от фармацевтичния бизнес. Каква глупост!
— А аз ще я прекарам с техните съпруги. Не е по-умно, нали?
— Искаш ли да избягаме? Да се върнем в Ню Йорк и да забравим за Станфорд. Само тази нощ.
— Не можем.
— Да-а, не можем. Забравих колко много искаш да работя в Станфорд.
— Нали вече ни чакат? Какво ще си помислят, ако не отидем? Гарт, какво да правя цяла вечер в компанията на съпругите им?
— Нищо. Просто ги слушай. Те, а не ти, ще имат работа тази вечер — да те забавляват, да ти внушат, че Станфорд е втората райска градина след библейската, така че ти да загубиш търпение и още следващата седмица да се пренесем тук.