— Нямам представа как да се държа с тях.
— Както искаш.
— Кажи ми ти как искаш да се държа. С широко отворени очи, подобно на Пепеляшка, попаднала в двореца по престилка, или студеня и недостъпна, или сдържана, но дружелюбна. Ще направя това, което искаш.
— Виж, обич моя, ти не си с мен, за да играеш някаква роля. Искам да бъдеш себе си.
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
Колата навлезе в Станфорд, градче, подобно на Евънстън, разположено на шейсетина километра от Ню Йорк. Във фоайето на централната сграда на „Фостър Лаб.“ вече ги чакаха трима от директорите на компанията. Огромната сграда от стомана и стъкло сякаш се носеше над море от зеленина с фонтан пред главния вход.
Жените бяха облечени в сини, зелени или кафяви вълнени костюми. Наредени до съпрузите си, те посрещнаха семейство Андерсън с добре отрепетирани сърдечни усмивки. Дадоха им една-две минути, за да осъзнаят напълно великолепието на приемната, в която двамата се бяха озовали, убедени, че по-нататък омайната обстановка ще направи своето. Гарт не реагира. Сабрина знаеше, че разкошният декор изобщо не може да го впечатли. Всъщност той почти не го забеляза. Би бил много по-заинтересуван от оборудването в лабораториите, отколкото от всичкия махагон в Кънектикът, мислеше тя. Съзнаваше обаче, че домакините очакват някакви отзиви, затова огледа залата и изрече със сдържан възторг.
— Внушително. Великолепно.
Усмихнати, жените една след друга й протягаха ръце за запознанство, и междувременно хвърляха крадешком по някой поглед на Гарт, който за тяхно учудване се оказа по-млад и красив, отколкото това е прието за един професор по генетика. Щом съпрузите им го отведоха, те се съсредоточиха върху Сабрина.
— Ето че отново се срещнахме — каза първата. — Добре дошли в Станфорд.
Думите й я завариха напълно неподготвена. Стефани никога не бе посещавала Станфорд. Тази жена е била в Евънстън, но защо Гарт не й бе споменавал за това? — Щастливи сме да бъдем във „Фостър Лаб.“ — отвърна тя, но то явно не бе достатъчно, защото настъпи неловко мълчание.
— Твърде много лица за една вечер след пътуване — намеси се друга от дамите. — Вие, разбира се, помните Ирма Калън.
— Президент — бързо я допълни госпожа Калън.
— … от времето, когато тя се отби в Чикаго по пътя за Лос Анжелис — продължаваше с безценните подробности спасителката на Сабрина. — А аз съм Фреди Пейн, вицепрезидент, финанси.
— Енджи Уорнър — протегна ръка следващата. — Вицепрезидент, производство.
Този път реакцията на Сабрина бе по-адекватна. Те се представят с титлите на мъжете си!
— Стефани Андерсън — отвърна на свой ред. — Професор. Фреди Пейн поклати едва забележимо глава, за да я предупреди. „Лошо начало — разбра Сабрина. — Опитай пак!“
— Ние с нетърпение очаквахме това пътуване — опита се да поправи белята.
— Ах, и ние се чудехме — отвърна Ирма Калън. — Твърде много пъти беше отлагано.
— Искаме да обикнете нашия град — присъедини се Енджи Уорнър. Ниска и пълничка, с ангелско лице и устни като розичка, тя беше идеалният миротворец. — Да обикнете и нас. Предлагаме ви кратка обиколка преди приема у Ирма, след това едно посещение в училището и дамския клуб, ако желаете, може би…
Сабрина леко се поклони в знак, че приема. Кой ли би могъл да откаже нещо на Енджи Уорнър? Или пък на която и да е от тях, поне за момента? Мъжете им печелеха над триста хиляди годишно, а нейният — трийсет и пет хиляди. Сред тези жени, въоръжени с парите и престижа, и при това на техен терен, тя беше в неизгодна позиция. „Не трябва да го забравям“ — каза си наум.
Ирма Калън ги поведе към своя силвър шедоу. Колата се плъзгаше безшумно по широките, тихи улици покрай двестагодишни църкви и полето, днес превърнато в парк, където бе станало едно от сраженията по време на Гражданската война.
Спряха пред триетажна тухлена къща с няколко допълнителни пристройки от двете й страни. „Като пияна кокошка, размахваща крила“ — реши Сабрина. Ирма Калън й беше крайно антипатична. „Но това е жената на президента! Покажи уважение, Сабрина!“ — подкани се тя.
Госпожа Калън беше висока и грубовата жена, с издължена брадичка и разногледи очи. Този дефект често предизвикваше объркване у събеседниците й, които не знаеха кое око да гледат при разговор. Сабрина си избра лявото и скоро установи, че почти през цялото време е в неговия фокус. Жена, която неволно правеше другите нервни, с труден характер, не би приела любезно млада и красива жена, която си позволи лека шега с титлата на съпруга си и даже по-лошо — бе забравила предишната им среща.