Но Ирма Калън имаше великолепен дом, обзаведен с въображение и вкус. Сабрина с възхита разглеждаше просторните стаи, в които майсторски се съчетаваха два прости, елегантни стила. Мебели шейкър се съчетаваха с по-масивни произведения на Филип Уеб от началото на века, боядисани в онова неподражаемо зелено, което бе станало негова търговска марка, украсени с лакирана кожа или благородни сребърни орнаменти. Прокара ръка по деликатната ажурна украса върху капака на пианото.
— Уеб — промълви тя. — Прекрасно!
Ирма я погледна стреснато и за миг погледът й се фокусира върху нея.
— Откъде знаете, че е Уеб? — попита направо.
— Познавам мебелите. Работя с антики.
— О, така ли? — извика възторжено Енджи. — Тогава сигурно ще харесате „Силвърмайн“. — И тъй като Сабрина я погледна озадачена, тя продължи: — Нашата артистична колония. На няколко километра оттук. Поне веднъж седмично ходим там на покупки или на обяд.
— Имам чувството, че Стефани е няколко нива над „Силвърмайн“, Енджи — заема се Фреди Пейм. — Тя вероятно познава много по-добре от всички в колонията интериора. Дори повече и от тебе, Ирма.
Сабрина застана нащрек. Женска война! Вече беше забелязала признаците й в колата.
По време на обяда Енджи бе заета изцяло с поддържането на мира между Фреди и Ирма. Статутът на жените повтаряше йерархията на мъжете им. Ирма, като съпруга на президента, беше най-високопоставената и ръководеше обяда, както и целия светски живот на компанията, но често оставяше Енджи да заглажда пукнатините, които нейният рязък характер отваряше.
Докато ядеше грейпфрут и пуйка по флорентински, Сабрина развеселена наблюдаваше престрелката. Беше свикнала с подобни микровойни сред висшето общество на Лондон „Има ги навсякъде, дори в Евънстън. Не ги забелязвах, защото приемах Евънстън като нещо временно“ — мислеше си тя.
Нищо, свързано с Гарт, не можеше да бъде постоянно.
Усети болката, с която вече беше свикнала. Изведнъж чу гласа на Ирма.
— Моля? Извинете, замислих се за нещо друго.
— Казах — натърти този път домакинята, — че имаме намерение да организираме вечеря в клуба, за да можете вие с вашия съпруг да се запознаете с всички. Трябва да знаете, че ние сме много сплотено общество. Много от мъжете в Станфорд пътуват ежедневно до Ню Йорк, но ние смятаме, че нашето призвание е тук. „Фостър“ е най-престижната институция на Станфорд и онези от нас, които заемат водещо място в компанията, са начело на обществото в града. Ние даваме на Станфорд сила, защото предпочитаме да си харчим парите тук, а не в Ню Йорк. Това е отговорност, която носим с радост, но тя би имала резултат само ако сме заедно. Фреди смята, че това са глупости, може би под влияние на някои свои твърде странни приятелки.
— Чиито съпрузи не са началници — обади се Фреди.
— Но Фреди никога не се отклонява прекалено далеч — обърна внимание на забележката й Ирма. — Защото всеки от нас се нуждае от останалите, както сама ще видите, когато съпругът ви дойде на работа тук. Ще ви помогнем да станете една от нас. Фактът, че ще трябва доста да учите, не бива да ви притеснява. Ясно е, че щом идвате от Средния Запад, едва ли ще познавате нашия стил. — Тя направи кратка пауза. Енджи изглеждаше доста притеснена. Фреди намигна на Сабрина, която слушаше мълчаливо, с широко отворени очи. Домакинята продължи: — Нашият начин на живот постепенно прониква и в останалата част от страната. Често, разбира се, докато другите възприемат и усвоят това, което правим, ние вече сме създали нов стил и те отново трябва да се учат. Ние черпим своя стил от културните центрове на Европа. Ние например вечеряме по-късно от вас, да речем в осем, дори понякога в девет. Шест часът, разбира се, е подходящо време за децата. Освен това никога не се храним в задни дворове, не понасяме барбекюта и други блюда, които се приготвят в облаци от дим и миризми. Не носим дрехи от една част, като гащеризони и джемпъри. Поддържаме държавните училища, защото те имат голямо значение за нашия град, но никога не пращаме децата си в тях. Вие сигурно имате деца?
— Две — машинално отвърна Сабрина. Беше замаяна, даже омагьосана от тирадата на Ирма. — Момче и момиче.
— И сигурно ги възпитавате като добри християни.
— Засега възпитаваме Клиф като център-нападател в отбора по футбол. За Пени още не сме решили.
Фреди избухна в смях, а Енджи тихичко се изхили. Ръката на госпожа Калън замръзна, както бе вдигнала чашата с кафе.
— Онези от нас, които са благословени с материално богатство, приемат сериозно отговорността си пред обществото.