Те се качиха в колата и се отправиха към новата гимназия, после посетиха болницата, където Ирма оглавяваше женския доброволчески отряд. Поседяха малко на брега на Лонг Айлънд и погледаха лодките. Сабрина с тъга си спомни за дома. После се върнаха в централата на „Фостър Лаб.“, за да вземат мъжете, и всички се отправиха на вечеря в клуба, където семейство Андерсън трябваше да се запознае с местния елит.
Докато пътуваха към хотел „Плаца“ в Ню Йорк, Гарт хвана ръката й.
— Нахранен и засипан с ласкателства: за обяд — патица, за вечеря — раци. Какво беше това, което ни сервираха за десерт?
— Лешников мус с пюре от ягоди.
— Така ли се хранят професорите в Кънектикът според теб?
— А жените им винаги ли трябва да изслушват лекция за това как изостаналите жители на Средния Запад трябва да се учат на изисканост от високоразвития Източен бряг?
— Интересно. Кой изнесе тази лекция?
Тя му описа как е минал обядът, без да спестява нищо.
— Мисля, че не ти помогнах много. Но ако Фреди е разбрала правилно, въпросът е решен и ти получаваш работата.
— Още нищо не съм решил. — Той продължаваше да държи ръката й. — Съгласих се единствено заради нас. Никога няма да взема решение, без да се посъветвам с тебе. Струва ми се, че щом си натрила носа на Ирма Калън, може би искаш да ми подскажеш да не приемам работата — попита я предпазливо.
Сабрина затвори очи. Всички лъжи, измами, инсинуации от последните пет седмици се изправяха между тях като непреодолима стена. „Обич моя, искам да ти помогна. Искам да бъдеш щастлив. Но обещах на Стефани…“
— Гарт, ти трябва да вземеш решението. Аз не мога да решавам вместо тебе.
Уморен и потиснат, той пусна ръката й. Ако вече не се интересуваше от работата му, значи не виждаше общо бъдеще за двама им. Все пак беше ясно, че го обича. Виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й. Тя го обичаше.
Защо тогава го отблъскваше от себе си? Защо при всяка близост рязко се отдръпваше и затваряше в себе си? Колко много възможности да разговарят откровено бяха пропуснали? Сякаш се страхуваше, че неговите аргументите и собствените й чувства ще я накарат да остане, а тя не искаше да се поддава нито на аргументи, нито на чувства. Все още не знаеше дали да го напусне, или да остане при него, все още търсеше път.
Как, по дяволите, един мъж може да се пребори с тази каша? Защото, разбира се, Гарт имаше твърдо намерение да се пребори. В овощната градина й беше казал, че ще приеме всяко нейно решение, но сам съзнаваше, че това е глупост. Щеше да се бори, за да я задържи. Но не можеше да разбере защо тя нарочно се държи на разстояние от него, защо отказва да се люби с него, защо дори и с децата не беше вече толкова строга, а без да знае отговора, не можеше да намери пътя, по който да я върне при себе си. Те мълчаха до края на пътуването.
Сабрина стоеше до прозореца на хотелската стая и гледаше към тъмнозеленото петно на Сентрал Парк, заобиколено от силно осветените здания, които никога не заспиваха.
Гарт заключи вратата.
— Не искам да приема тази работа — каза рязко той. На масата ги очакваше бутилка шампанско със закачена визитна картичка с благопожеланията на семейство Калън. Той я отвори. — Дори и тя да означава раци с шампанско всяка вечер.
— Защо?
Напълни двете високи чаши и й подаде едната.
— Откога не сме били в хотелска стая с теб? „Ние с теб никога не сме били в хотелска стая!“
— Отдавна. — Тя седна на дивана. — Защо не я искаш?
— Защото през цялото време моите домакини говориха единствено за пазара, потребителя, рентабилността, измерена в долари на час изследователска работа, и възвращаемост на инвестициите. Защото те възприемат кръстосването на гените единствено като продукт, сякаш аз съм главен готвач, чиято задача е да приготвя екзотични блюда. Защото искат да правят това, което се очаква от тях — пари. И защото аз искам да правя това, което университетът очаква от мен — да експериментирам и преподавам. Защото не искам постоянно да обяснявам защо се занимавам с тенденция, която смятам за перспективна дори и да не даде резултати с години, ако въобще стигна до резултат. Защото не мога да разглеждам проблемите на генетиката в светлината на балансния лист и отчета за приходите и разходите на компанията. Защото, дявол да го вземе, те не са моята среда. Още шампанско? Тя му подаде чашата си.
— Още две съображения — продължи Гарт и се отпусна в креслото до дивана. — Първото, както казах преди малко, и ти си толкова чужда на тази среда, колкото и аз. Може би ако бяхме дошли преди два-три месеца, щеше да мислиш иначе и нямаше да натриеш носа на Ирма Калън. Миналата пролет в Чикаго ти й устрои посрещане, достойно за братовчедите на английската кралица. Но ти се промени много след онова пътуване в Китай.