Направи пауза в очакване тя да каже нещо, но Сабрина мълчеше.
Гарт нямаше сили да я погледне. Никога не бе чувствал така осезателно нейната близост. Той пресуши чашата си.
— И едно от нещата, които най-много харесвам откакто се върна от Китай, е, че вече можеш да сложиш на мястото й всяка надута еснафка, която се смята за царица на местния елит, без да се притесняваш какво ще си помисли за теб или за мен. Което означава две неща — или ти си станала много по-самоуверена отпреди, или…
— Или? — Сабрина съсредоточено наблюдаваше мехурчетата в чашата си.
— Или не даваш пет пари за това какво ще стане с мен. Или с нас.
Настъпи тишина. Меката светлина на нощната лампа пронизваше дълбокото зелено на бутилката и проникваше в течността, докато Гарт доливаше чашите им. Стаята тънеше в полусенки. От поли открехнатата врата към спалнята тя виждаше леглото, приготвено от камериерката, която бе включила нощните лампи и на всяка възглавница бе оставила по един шоколад. Досега никога не бяха оставали сами, без децата. В настъпилото мълчание Сабрина усещаше присъствието му като нещо материално по кожата си, на устните си, сякаш беше облак, който я обгръща отвсякъде.
„Той вече е станал част от мен“ — помисли си.
— И накрая — поде отново Гарт, след като видя, че тя няма да каже нищо, — предложиха ми да стана директор на Института по генно инженерство, който от другата година ще бъде открит. По план тази пролет трябва да започне строителството.
— Гарт! — Тя го погледна с блеснали очи. — Но това е страхотно! Трябваше с него да започнеш. Защо не ми каза по-рано? Всичко друго е без значение, нали?
— Може би. Още не съм приел предложението.
— Защо? Нали това е всичко, за което мечтаеш от години?
— Не бях сигурен дали ти го искаш колкото мен. Заплатата е около две трети от това, което бих получавал във „Фостър“, но на практика много по-малко, защото „Фостър“ дават огромни премии, кола, командировки, членство в клубове и прочие. Никой университет не може и да мечтае за подобни привилегии. Зная колко те притеснява нашето финансово състояние.
— Но при всички причини, които току-що изброи…
— Казах, че не искам да работя за „Фостър“, но ако ти искаш, ако смяташ, че двамата…
— Но ти ще намразиш работата си!
— Вероятно — сви рамене Гарт. — Ще се занимавам с изследователска работа, а с останалото ще гледам да се справя някак си. — Той се наведе напред. — Стефани, чуй ме. Аз те обичам. Не мога да си представя живота без теб. Нищо, което постигна, не би имало стойност, ако не мога да ти го донеса вкъщи, ако не мога да те повикам и да чуя как ти ми отговаряш, ако не мога да се събудя сутрин и да те видя до себе си. Цялото очарование на моята работа изчезва, когато те погледна. И ако те нямам, не зная дали бих могъл да работя. Без теб аз не съм завършен. Не разбираш ли? Не разбираш ли, че съм готов на всичко, за да вплета твоя живот с моя? Ако ми кажеш да приема работата във „Фостър“…
— Не искам да я приемаш.
— Какво значи това? — погледна я мрачно той. „Означава, че те обичам и искам да бъдеш щастлив дори когато вече ще съм далеч от тебе, когато никога няма да ме виждаш до себе си, когато се събуждаш сутрин.“
Гарт наблюдаваше как устните й потрепват и очите й се пълнят със сълзи. Понечи да стане и да я прегърне, но се застави да изчака.
— Не разбирам какво означават тези сълзи.
Сабрина зарови лице в шепите си и дълго сдържаните сълзи потекоха на воля. „Не мога повече. Съжалявам. Толкова можах да направя. Нямам сили за повече.“
— Какво означава това? — повтори дрезгаво той. Стана и свали ръце от лицето й. То беше мокро, устните й трепереха. Очите й светеха с тъмния блясък, който бе видял в онази сутрин, когато тя го наблюдаваше, без да подозира, че е буден.
— Че те обичам. — Думите бяха изречени. Гарт я прегърна и потънала в обичта му, Сабрина усети, че най-сетне е щастлива.
Двамата влязоха прегърнати в спалнята и докато се събличаха един друг, бързаха да се докоснат, сякаш за да се убедят, че това, което става, е истина и им принадлежи.
Гарт махна гребена от косата й и тя се разсипа тежко върху раменете й. Той гледаше слабото й тяло и прокара ръце по копринената кожа, сякаш никога досега не я беше виждал. Още веднъж я прегърна страстно и усети как тялото й веднага откликва.
— Обичам те, обичам те! — задъхана от възбуда, повтаряше Сабрина.
Гарт вдигна глава и очите му срещнаха нейните.