— Отново те намерих, любов моя!
— Да! — прошепна тя.
Макар че всичко беше заплетено и объркано както преди, целият свят й изглеждаше различен. Сабрина отново се взираше през илюминатора, както едно денонощие преди това и докато наблюдаваше причудливите форми на облаците, се сбогуваше с всичко скъпо, което трябваше да остави. Играта свърши. Трябваше да тръгне още днес. Бе взела своя дял от любов и страст, след който нищо нямаше да бъде както преди. Но колкото и свиден да беше този спомен, той никога нямаше да принадлежи на нея, а на Стефани.
Онова, което започна в средата на септември като безобидна шега, в края на октомври се превърна в сложна плетеница от страст и жажда. Но това, което беше невъзможно за Гарт и Сабрина, беше жизненоважно за Гарт и съпругата му. Знаеше, че и да иска, никога няма да го забрави, защото жената на Гарт беше нейното второ „аз“. До нея той поклати отрицателно глава, когато стюардесата му предложи списание, и отново се облегна назад.
— Невероятно колко много неща се промениха откакто ти се върна от Китай — замислено изрече. — Знаеше ли, че ще стане така, преди да тръгнеш? Или може би впоследствие си осъзнала, че това може да се окаже първата стъпка към нашата раздяла? Мисля, че това е обяснението на нещата. А после се върна и се опита да бъдеш съвсем различна от преди, сякаш бе решена на всичко, за да промениш нашия брак, да ме накараш да осъзная какво е станало с нас през тези дванайсет години. Иска ми се да ти кажа, че съм ти благодарен, макар че ти сигурно го знаеш. Искам да знаеш, че си давам сметка за всичко, което ти направи за нас, независимо че ти е било трудно да се промениш. Ти трябваше да извършиш промяната. Аз не бих могъл. Не знаех как. — Взе ръката й. — Това се опитвах да ти кажа миналата нощ. За нищо на света няма да те пусна отново да се отдалечиш от мен. Ти ме научи да… Стефани! Какво има? Какво ти е?
— Не зная. Вие ми се свят. — Тя наведе глава. — Съвсем неочаквано, моля те, поръчай ми чаша чай.
Той повика стюардесата. Сабрина облегна глава назад и затвори очи. „Какво ми става? Защо треперя? Не е заради Гарт. Нещо става. Нещо ужасно!“
Гарт понечи да спусне масичката и докато слагаше пред нея чашата, усети, че тя трепери.
— Стефани, скъпа, лошо ли ти е?
Сабрина хвана с две ръце чашата и изпи горещия чай. Той погледна часовника си.
— Единайсет и половина. След половин час кацаме. Децата и Вивиан ще ни чакат.
— Зная. Ще ми мине. Ще се оправя.
Тя се застави да мисли за Гарт. Какво бе казал той преди малко? Едва сега разбра защо не бе открил измамата. Гарт Андерсън, блестящият учен, с неговата остра наблюдателност и аналитичен ум, не бе могъл да различи жена си от нейната сестра — близначка, защото си беше внушил, че жена му се старае да се промени, за да спаси брака им! „Трябва да замина! Още днес! — мислеше си. — Ще се обадя на Стефани и ще й кажа да хване първия самолет. Но как ще я намеря? Тя е някъде из Средиземно море. С Макс! До петък или събота. Не мога да остана толкова дълго. Но не мога и да изчезна.“
Затвори очи. Трябваше да изчака връщането на сестра си, а в понеделник двете щяха да се срещнат на чикагското летище, да си разменят дрехите, ключовете и — ах, да! — венчалния й пръстен, и всяка да се върне в своя свят. В понеделник всичко приключваше.
„Край! Свърши се!“ — думите отекваха в съзнанието й като камбана. Сабрина ги чуваше, когато прегърна децата на аерогарата, когато влязоха вкъщи и тя започна да пече пържоли, а Гарт обикаляше стаите и затваряше прозорците, защото идеше буря. Те ехтяха в съзнанието й, докато слушаше какво са правили Клиф и Пени в училище, каква програма готвели за Деня на благодарността, в какво състезание участвали и как намерили едно коте на двора. Чуваше ги в бълбукането на кафеварката, в звъненето на телефона, в гласа на Гарт, който я викаше от всекидневната, че някой си Брукс Уестърмарк искат да говори с нея.
И тогава внезапно ехтенето спря.
— Госпожо Андерсън… Стефани… — Брукс се разплака и през риданията му Сабрина чу, че днес, в единайсет и половина чикагско време, яхтата на Макс Стайвесънт експлодирала в Средиземно море и всички пътници на борда, включително и сестра й, лейди Сабрина Лонгуърт, са загинали.
Глава 17
Хората се събраха рано на Кенсингтънското гробище. Някои плачеха, други тихо разговаряха помежду си около отворения гроб. Гласовете им долитаха до слуха на Сабрина подобно шум на листа. Тя не се обърна. Очите й бяха приковани в ковчега на сестра й — не! — в нейния собствен ковчег, който бавно се спускаше в гроба. Свещеникът отправи кратка молитва и се обърна към присъстващите.