— Лейди Сабрина Лонгуърт, изпълнена с живот, радост и щастие, които щедро раздаваше и на нас.
Тежки белезникави облаци висяха над земята. От Темза нахлуваше синкава мъгла и студените й пръсти караха присъстващите да потръпват и да се загръщат в дрехите си. Въпреки вцепенението Сабрина потрепери и Гарт обгърна още по-здраво раменете й.
— … млада и толкова красива, тя самата създаваше красота…
Викът се надигна и заседна в гърлото й. Стефани!
Стефани бе мъртва.
„Върни се, Стефани! Ще започнем отначало и всичко ще бъде по-различно и пак ще бъдем заедно двете!“
Какво начало? Кога започна всичко? Не помнеше нищо, освен оня злокобен телефонен звън и ридаещия Брукс. Сякаш стаята се отдели в пространството, сви се в малка топка и след това връхлетя върху нея. Не можеше да диша. Шумът от падналия телефон доведе при нея Пени, Клиф и Гарт. Децата стояха сгушени едно до друго и гледаха ужасени, а той я притискаше до себе си, вдигаше телефона и разговаряше с Брукс. Той беше нейната опора в тази вихрушка от мебели, лица, гласове и цветове. „Гарт, обич моя…“
Той не знаеше, не разбираше какво всъщност е станало.
— Почакай! — Тя се отскубна от прегръдките му. — Това не е Сабрина. Тя не е умряла. Не Сабрина е мъртва.
— Тихо, обич моя. Дръж се за мен. Опитай се да не мислиш за нея точно сега.
— Не е Сабрина, не е Сабрина! — Сълзите рукнаха и мъчителните спазми разтърсиха тялото й. Тя не можеше да говори от разкъсващата болка. После дойде Нат.
— Не! — извика тя, щом видя в ръцете му инжекцията. — Оставете ме да плача. Не вземайте това от мен, от нас двете.
— Боже мой, колко ужасно! Гарт, мога ли да направя още нещо — чуваше тя гласа на другия мъж някъде отдалеч и накрая заспа.
В четвъртък телефонът не престана да звъни през целия ден. Хора носеха цветя и храна. Защо всички толкова се суетяха, щом Стефани беше вече мъртва?
Гарт пое всичко. Обади се на родителите й, после отново на Брукс. До съзнанието й достигаха откъслечни думи:
— … регистрирате смъртта в американското консулство в Марсилия и да изпратите по самолета тялото…
Не тялото, глупаци, това е Стефани! — … обратно в Англия… погребално бюро. Да, дайте ми адреса. „Т.С. Драйдън и сие“, улица „Риджън“, Мейфеър… Стефани ще бъде близо до дома.
— … тръгваме днес следобед. Ще се видим утре, петък сутринта. Разбира се, в дома на Сабрина. Стефани ще иска да остане там.
„У дома. Връщам се у дома.“
Тя остави Гарт да се грижи за всичко. Той откара децата у Вивиан и приготви багажа.
„Той е в центъра на моя свят — мислеше Сабрина в самолета. — Гарт е едничкото, което ми остана. Ако не бяхме си разменили местата, ако не си бях счупила ръката… Всичко сега щеше да е наред, тя щеше да бъде жива. Защо не отказах да стоя в Евънстън? Сега щеше да е жива. — Сабрина тръсна глава, за да се избави от летаргията, но сънливостта я заливаше на вълни. — Защо се съгласих да остана още една седмица? Ако не беше заминала с яхтата… но тя настояваше. Обаче и аз исках да остана още малко с Гарт. Ако не бях влюбена в мъжа й… Аз причиних смъртта на сестра си… Всяка моя стъпка е водила към нейната смърт.“
Тя остана будна до края на полета, с извърнато към илюминатора лице, сякаш се боеше да погледне Гарт.
На летището пожела да отиде първо в погребалното бюро.
— Искам да видя сестра си. Трябва да я видя.
Тръгна сама към малката стаичка на „Т.С. Драйдън и сие“ и коленичи пред ковчега. Сестра й спеше, нежно красива и студена.
„Стефани, чуваш ли ме?“
Сабрина гледаше деликатните черти и си спомняше като на филм градовете, в които бяха израснали, училищата и наетите къщи, лимузините, с които ги водеха и вземаха от училище. Лора и Гордън, които им обясняват, че трябва да се разделят, и накрая двете сами, когато всяка бе за другата нейното семейство.
Сълзите течаха по лицето и шията й.
— Стефани, обичам те. Исках да ти подаря бягството, от което имаше нужда. Изглеждаше просто, нали? Само една седмица. Не исках да ти причиня зло. Обичах семейството ти, исках да остана с тях още малко, а ти да вземеш от живота своя последен каприз.
Сега съм сама. Не мислехме, че може да стане така, бяхме безгрижни, безразсъдни. Не си и представяхме, че един ден ще се наложи да кажем за това на някой друг. Не зная как да го направя, Стефани? Как да понеса гнева им? Моля те, подскажи ми. Опитах, но никой не иска да ме чуе. И аз не посмях да продължа. Стефани, никой няма да ни разбере!
Сабрина погали блестящата коса на сестра си и забеляза малкото късче злато на пръста си. Тя свали пръстена и го постави на ръката на сестра си.
— Ето, вземи си го, Стефани. Той е твой. Винаги е бил само твой. Ако не бях забравила това, сега ти щеше да бъдеш при децата си. Ако съзнавах това, досега щях вече да съм казала на всички истината. Никога не съм имала никакви права над нейното семейство, трябва да им кажа. Сама. Без твоята помощ. Сама. Крайно време е да свикна с тази мисъл.