Тя се наведе и опря чело в ръба на ковчега. Чувстваше се изцедена, безжизнена като Стефани. „Защото част от мен си отива заедно с нея. Погребвам сестра си и част от себе си. Ти си мъртва. Хората идват да погребат Сабрина Лонгуърт! Какво направих! Причиних и твоята и собствената си смърт!“
— Не! — извика тя на висок глас. — Няма да ни погребат! Няма да им позволя! Не! Не! Не!
— Стефани — Гарт коленичи до нея и я прегърна. Не беше чула кога е влязъл. Той й помогна да се изправи и я отведе до таксито.
— Обич моя, готов съм на всичко, за да ти помогна, но ти сама трябва да погледнеш истината в очите и да свикнеш с нея — тихо каза той и взе ръката й. — Сигурна ли си, че искаш да останеш в нейната къща, в нейната спалня? Да отседнем в хотел, а? Може би няма да ти е толкова болезнено.
— Не — тръсна глава тя. — Ще остана там. Това е моята къща, моята спалня.
— Както кажеш — отвърна примирено той. — Искам само да ти помогна.
„Няма да искаш, когато ти кажа истината — мислеше Сабрина. — Сега, като се приберем и останем сами, ще ти разкажа всичко.“
Госпожа Търкъл ги посрещна на входната врата и направи жест към горния етаж.
— Госпожо Андерсен, родителите ви пристигнаха преди малко. Баща ви е много болен, а майка ви…
Сабрина се втурна нагоре по стълбите. Баща й седеше в кабинета, отпуснат в креслото, с посивяло, лъщящо от пот лице, а майка й се опитваше да набере някакъв номер.
— Стефани, слава Богу! Как да извикам линейка? Сигурно и ти не знаеш, но…
— Набери три деветки. Чакай, дай ми телефона. Линейка до болницата „Сейнт Джордж“, от площад „Кадоган“.
Тя продиктува адреса и се наведе над баща си.
— Какво стана, татко?
— Боли… гърдите и ръката. Мислех, че е от храната в самолета, но…
— Лекарят го предупреди да не пътува. Преди няколко месеца имаше два пристъпа, това е третият.
Сабрина позвъни на долния етаж.
— Госпожо Търкъл, извикахме линейка за господин Хартуел. Моля, обадете се веднага, щом видите, че спира пред къщата.
Гарт я наблюдаваше замислен как се навежда над баща си. Гордън изглеждаше смален и безпомощен. Той стисна ръката на дъщеря си като уплашено дете. Къде беше онзи силен, висок, представителен мъж от нейните детски спомени, американският посланик Хартуел?
Тя коленичи до креслото.
— Много ли те боли, татко?
— Минава. Би ли ми донесла едно уиски?
— Не.
— Стефани, моля те. — Той се усмихна едва-едва. — Станала си силна и волева като Сабрина. Една послушна дъщеря не бива да отказва на баща си едно малко уиски. Само за дезинфекция на гърлото.
— Една послушна дъщеря няма да убие баща си. Откъде да зная колко уиски може да понесе едно болно сърце?
Госпожа Търкъл се обади. Линейката беше долу. Когато санитарите влязоха, Гордън стана от креслото.
— Ще сляза сам.
— Татко, това са три етажа. Легни на носилката, моля те.
— Колко решителна си станала — погледна я някак странно той, но се подчини.
— Идваме след теб с такси — извика тя след него и понечи да се обърне към Гарт, но в този миг краката й се подкосиха и тя се свлече на пода.
Той я настани на дивана и извика такси за Лора. Къщата се изпълни с някакви хора, които щъкаха насам-натам, нещо си говореха и от време на време я местеха от едно легло на друго, сякаш беше кукла. Усещаше се тежка и неподвижна. Като Стефани.
„Вече тръгваме, понасят ни. Никой няма нужда от нас, всеки си има работа. И аз трябваше да направя нещо. Какво беше. Боже мой? Трябваше да правя нещо!“
Тя си спомни едва на гробището, когато свещеникът започна опелото.
Всички слушаха мълчаливо. Зад нея бяха застанали Антонио и Александра, с обляно в сълзи лице. До нея Габриела хълцаше в кърпичката си, а Брукс тихо й шепнеше нещо успокоително. Джули държеше ръката на Мишел, който гледаше пред себе си с каменно изражение, сякаш не чуваше и не виждаше нищо. Никълъс се присви и се обърна към жена си. Амелия го хвана над лакътя и му направи знак да мълчи. Всички бяха дошли да я изпратят — американският посланик с група служители, дилъри на антики, някои от които бяха дошли от Рим и Париж, аристократи, слуги, сервитьори и магазинерки, запомнили вероятно някоя нейна дума или жест на благодарност, даже госпожа Пембърли, застанала зад вцепенения и неподвижен Брайън. Сабрина забеляза Оливия и от нея погледът й се насочи към лейди Айрис Лонгуърт и Дентън Лонгуърт. „Колко странно да ги видя точно тук“ — помисли тя. Радисънови обаче липсваха.