Усета силната ръка на Гарт на рамото си.
— … да погледнем светлината на изгряващата… — чу гласа на свещеника.
Баща й беше в болницата, а майка й стискаше до болка ръката й.
— Пръст от пръстта, прах при прахта…
Свещеникът я погледна. Подканяше я да хвърли шепа пръст. Всички чакаха. Свещеникът продължаваше да я гледа.
Първата шепа пръст върху ковчега. Първата шепа пръст…
Сабрина изведнъж си спомни. Още не си им казала. Това е последната възможност. Кажи им сега, не можеш да отлагаш повече. Кажи им. КАЖИ ИМ!
Тя падна на колене пред отворения гроб.
— Не е Сабрина! — задавено извика. Зад нея се разнесоха възклицания, тежкият стон на майка й. Тя вдигна умолителен поглед към свещеника.
— Това не е Сабрина, а Стефани. Стефани е мъртва. Стефани умря! Или двете… Понякога ми се струва, че аз съм Стефани, но това не е вярно. То е лъжа. Аз съм Сабрина. Винаги съм била Сабрина. Бях Стефани само за малко, когато двете…
— Стига, обич моя, замълчи. — Гарт я вдигаше на крака. — Хайде, връщаме се вкъщи.
— Не, почакайте! Чуйте ме! — Тя отблъсна ръцете му. — Слушайте ме.
Брукс застана до нея и тя чу как Гарт казва:
— Ще довършите ли службата със свещеника?
— Разбира се. Ще се видим по-късно.
— Спрете, моля ви, спрете! Нима не виждате? Опитвам се да ви обясня, че…
Гарт кимна на Брукс и я отведе настрани. Гласът на свещеника се извиси над гласовете на останалите.
— И нека Бог да прости душата й!
Сабрина седеше неподвижна в колата. Повдигаше й се. Ако не се беше объркала, когато говореше коя е всъщност тя, те щяха да разберат и да повярват.
— Защо не ме остави да кажа всичко? Исках да ти кажа истината, но ти не желаеш да я чуеш.
— По-късно.
— Ти не ми вярваш.
— После, обич моя.
Гарт си спомняше мъката и същевременно гнева, който изпитваше при погребението на родителите си, защото го бяха оставили сам. В мъката си хората често намираха бягство в отрицанието на факта, че любимото същество е мъртво. Но ако такъв беше случаят, тя трябваше да твърди по-скоро, че сестра й е жива, че пътува и че скоро ще се видят. Вместо това тя се преструваше, че е сестра си. Защо? Дали защото двете бяха близначки и въпреки физическата раздяла бяха много по-близки, като две части на едно цяло?
Погребението бе организирано от Брукс и Оливия. В къщата започнаха да прииждат поканените на траурния обяд. Госпожа Търкъл бе вложила всички усилия в ръководството на наетите готвачи и сервитьори. Бледа и изпита, с високо вдигната глава, Сабрина се движеше сред гостите, като в собствен дом, придържана от Гарт, и с всеки разменяше по дума-две. Хората я наблюдаваха втренчено и тихо коментираха поразителната прилика с мъртвата и колко естествено е да я виждат тук. Тя ги слушаше учтиво, сякаш се опитваше да вникне в това, което казваха.
Гарт си мислеше с болка, че никога не е обичал жена си повече отсега, когато мъката я бе обгърнала с плаща на тайнствеността и уязвимостта. Искаше му се да я притегли да целуне измъчените й очи, да чува думите, които би шепнала, независимо дали бяха смислени или не.
Но тя почти не говореше и той се вслуша в разказите на присъстващите за инцидента. Брукс беше разказал историята на няколко души и тя бързо се разпространяваше. Никой не знаеше какво е причинило потъването на „Лафит“, но се носеше слух, че резервоарите с гориво са избухнали почти веднага след като яхтата напуснала пристанището на Монте Карло. В това време Дентън Лонгуърт играел в казиното. И когато чул, че яхтата на Макс Стайвесънт е потънала, извикал бреговата охрана и предложил услугите си. Присъствал, когато извадили първите няколко трупа и един от тях бил на Сабрина. Дентън бил първият, който я разпознал.
Полицията позвънила в Лондон и Габриела била на телефона, но помолила да се обадят на Брукс. „Добре е направила“ — мислеше Гарт, защото Брукс беше уредил всички формалности. С полицията на Монако и британската полиция, френската брегова охрана и британските авиолинии гладко и безпрепятствено. Брукс му хареса най-вече със своята откритост.
— Сабрина ще ми липсва, бе казал той, когато двамата седнаха на чаша уиски вечерта преди погребението. — Имам сериозен проблем, за който няма смисъл да разказвам, и Сабрина ме накара да осъзная, че го разглеждам от погрешната страна. Тя беше цялостен, завършен човек. Не обичаше хора, които се преструват на това, което не са. Тя също можеше да се преструва, но аз усещах, че когато ми каже нещо, го казва искрено.
Гарт бе разгледал дома на площад „Когодан“. Вкусът и особената атмосфера, които тази жена бе създала, тихата хармония, го накараха да се замисли. Сестрата на жена му в много отношения е приличала на нея и неговата представа е била погрешна.