— Д-да — отвърна тя с каменно лице. — В Шанхай, пред хотела. Мислех да ти разкажа всичко от самото начало, но толкова много събития се случиха междувременно! Бях объркана и постоянно го отлагах. Щях да ти кажа довечера, като останем сами, за да знаеш, преди да отлетиш утре. Така мислех да направя, но ако настояваш, можем да говорим и сега.
Монотонният й глас го разтревожи.
— Не, не сега. Това може да почака. Всъщност защо е нужно да ми разказваш? Вероятно си се страхувала, че ако ми кажеш, ще ме разгневиш. Сигурно си била права. Аз наистина щях да се ядосам. Защото не я познавах. Иска ми се само да не изпитваш страх да ми казваш подобни неща, защото аз не съм човекоядецът от замъка, който трябва да бъде заблуждаван, иначе ще изяде всички. Наистина ли съм изглеждал така?
Тя поклати бавно глава. Косата закриваше лицето й.
— Не казвам подобно нещо. Не си човекоядец. Обичам те.
— Тогава нищо друго няма значение. Защо да се безпокоя, по дяволите, че в Китай си била със Сабрина? Да говорим за нещо друго.
Тъжната й усмивка го накара отново да си спомни онази нощ в Ню Йорк, ден преди Брукс да им съобщи новината. „Може би отново ще намерим онова, което открихме в хотела“ — помисли Гарт.
През нощта, докато лежаха хванати за ръце, той отново й предложи да остане при нея още няколко дни.
— Майка ми е тук, всички мои… приятели на Сабрина, госпожа Търкъл. Ако имам нужда от помощ, те ще бъдат винаги до мен — отказа внимателно тя. — Освен това децата са сами и имат нужда от тебе. Имаш часове в университета. Не можеш повече да отсъстваш от лекции. Доколкото си спомням, тези дни трябва да се срещнеш с архитектите на сградата за Института по генетика.
— Да, така е, но ако ти се нуждаеш от мен, аз ще остана.
Тя се обърна към него и в слабата светлина на нощната лампа се вгледа в лицето му, сякаш искаше да запомни чертите му за цял живот.
— Мислех сега да ти разкажа за Китай. Цялата история от началото до…
— Не желая да я чувам, освен ако ти искаш да говориш за сестра си. Тук не мога да ти помогна, ти сама трябва да свикнеш с мисълта за смъртта й и да я преодолееш. Не бива повече да се мяташ в раздвоението между нейната личност и своята. Каквото и да си изпитвала към нея, докато беше жива, сега е време да осъзнаеш, че си съвсем отделна личност, със свой, различен от нейния живот и свой път.
Сабрина пое дълбоко дъх. Гарт замълча.
— Какво има?
— Тъкмо за това исках да ти разкажа. Но винаги, когато започна, не ми стигат силите да продължа.
— Тогава недей. Не желая да чувам нищо, ако то е мъчително за тебе. — Той се страхуваше да чуе, защото нямаше оръжия срещу решения, които тя би взела под въздействието на мъката и спомена. — Изчакай. Като се приберем у дома, ще говорим. Тогава ще ми разкажеш всичко, ако, разбира се, все още смяташ, че е нужно.
— Но това не…
— Стефани! Не искам да зная никаква история в този момент. Тя може да почака. — Надигна се на лакът и я целуна. — Късно е, защо не се опиташ да заспиш?
Сабрина се чувстваше раздвоена. Той й даваше още малко време. Защо да не се възползва от него? Докосна лицето му.
— Мислех, че може би ще искаш да се любим.
— Само ако и ти искаш.
Тя се премести към него и той я прегърна. Гарт усети, че се размърда в прегръдките му, и я погали.
— Обич моя, наистина ли не желаеш да остана в Лондон още няколко дни?
— Не. Искам да ме любиш. Сега.
Тя отново се размърда и дишането й ставаше все по-учестено. Гарт легна върху нея и сякаш потъна в уханието и нежната мекота на тялото й. Обгърна лицето й, погледна я в очите и остана неподвижен. После се отдръпна и легна по гръб.
— Гарт, какво има?
— Ти не искаш да се любим. Преструваш се.
След известно колебание тя кимна със затворени очи.
— Защо? Нима смяташ, че моето удоволствие е по-важно от твоето състояние в момента, че трябва да го получа дори и ако за това ти се налага да се преструваш?
— Аз наистина исках да се любим.
— Това не е вярно.
— Разумът ми го искаше, не зная защо тялото ми отказа да се подчини. Разбери, исках! Исках да те усещам в себе си.
— Защо тогава не ми го каза? Защо трябваше да се преструваш?
— Не зная — Сабрина потрепери. — Не зная защо не мога да бъда напълно откровена с теб.
— Сега спи. — Взе ръката й. — Ще говорим, като се приберем у дома. Тогава ще ми кажеш всичко, което пожелаеш. Не сега.
— Наистина ли тръгваш утре? — Тя зарови лице във възглавницата.
— Да. — Гарт се протегна и изключи лампата, после се наведе и я целуна по челото. — Лека нощ.
В мрака гласът й прозвуча като прощална милувка: