— Обичам те, Гарт.
Гордън седеше, опрян на възглавници, и говореше с необикновено висок глас. Сабрина го слушаше, но част от съзнанието й беше с Гарт, който в момента летеше към Америка. Беше неделя сутринта.
— Тогава, в Алжир, имах толкова много работа, но сърцето ми беше здраво. Можех да работя по осемнадесет часа, без да усетя умора.
— Сигурно защото си бил спокоен, че ние със сестра ми сме със слугите.
— Стефани! — остро възкликна Лора.
— Говорим за отдавна минали неща — сви рамене Сабрина.
— Тогава защо трябва да ги вадим от праха? Баща ти винаги е правил всичко, което е по силите му и за страната си, и за семейството си. Учудваш ме. Ти поне никога не си се оплаквала от липса на внимание. Сабрина обикновено имаше такива претенции.
Челото на Гордън се покри със ситни капчици пот.
— Майка ти ми разказа какво е станало на гроба. Няма смисъл да си внушаваш, че си Сабрина. Не се опитвай да бъдеш като нея. Това няма да я върне.
Сабрина смело срещна погледа му. Искаше да го предизвика да я познае. Не, нямаше смисъл. Та той в миналото, когато беше здрав, понякога не ги различаваше, камо ли сега, когато беше погълнат от болките в гърдите.
— Ти нищо не й дължиш — продължи той. — Тя беше друг човек. Нейният начин на живот беше съвсем различен от твоя. Не казвам, че е бил по-добър, или по-лош, просто различен. — Закашля се и съпругата му мигновено се озова до възглавницата му.
— Не се вълнувай, моля те! Лекарите казват, че ако си почиваш и не говориш много, скоро ще се оправиш. Иначе ще трябва да стоим в Лондон до безкрай.
— Не се вълнувам — отвърна той. — Исках само да обясня на Стефани, че няма защо да се срамува или притеснява от себе си, от това, което е.
— Но ти намекна, че животът на Сабрина има нещо общо със смъртта й! Нямаш право да твърдиш това, Гордън. Стефани, какво смяташ да правиш с „Амбасадор“?
— Майка ти се опитва да смени темата. — Той изтри челото си с носната кърпа. — Но аз обичах сестра ти. Даже и когато ми изглеждаше безразсъдна и луда, даже и когато се омъжи за онзи, как му беше името, херцога.
— Виконт беше — поправи го Лора. — Защо е нужно сега да говорим за Сабрина?
— Винаги съм я обичал. Просто не я чувствах толкова близка, колкото тебе. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Стефани?
— Недей — тихо помоли Сабрина. Усещаше как лицето й пламти. Искаше й се да избяга. — Моля те!
— Притеснявах се за нея. Имах чувството, че всеки момент ще хукне нанякъде — я на лов за лисици, я да изследва подземни пещери, я да покори присъстващите на някой бал. Обичах я. Беше неповторима. Но непрекъснато се боях за нея, защото беше непредсказуема. — Той неусетно повиши глас. Сабрина си наложи да го слуша и да мълчи. — Постоянно се тревожех дали няма да навреди с нещо на репутацията на посолството. Двамата с майка ви се опитвахме дълго да ви внушим, че като семейство ние сме символи на Америка и моята кариера зависи изцяло от имиджа, който представяме пред света. Никога не съм имал проблеми и тревоги с теб, но Сабрина изглеждаше неконтролируема. Разбираш ли сега защо понякога бях груб с нея? Страхувах се, че може да направи нещо глупаво или опасно. Защо решихме да ви изпратим в „Жулиет“? Защо понякога съм се държал може би, не съвсем… като баща с нея? Сабрина мълчеше.
— Но аз я обичах много. Тя беше сякаш проникната от огън, светлина, и любов! Толкова много енергия и интерес към света, събрани в едно същество! Толкова много живот! Съжалявам, че не й го казах нито веднъж. — Гласът му ставаше все по-слаб и немощен. — Дори и когато се установихме във Вашингтон, пак не й го казах. Тя както винаги обикаляше света, омъжваше се, развеждаше се, организираше онзи свой магазин. Чух, че накрая се събрала с някакъв бразилец. Но през всичкото това време мислех за нея и я обичах не по-малко от тебе. Защо поне веднъж не й го казах?
Лора плачеше. Гордън се отпусна на възглавниците със затворени очи. Беше се задъхал от дългата реч. В настъпилата тишина Сабрина чу стъпки и тихи гласове. Хора идваха на свиждане в другите болнични стаи.
„Родители! — мислеше тя. — Какво да ги правиш?“ Макар да беше трийсет и две годишна, все още чувстваше властта им, чувстваше се виновна при мисълта, че може да ги разочарова. Гордън се опитваше да се оправдае за това, че цял живот я бе пренебрегвал, и в същото време да й обясни, че не иска тя да се държи като Сабрина. А Лора, която винаги бе имала слабост към нея, се опитваше да не издаде колко й е неприятна неговата слабост към Стефани.
— Тя знаеше, че я обичаш — изрече накрая. Баща й седеше облегнат и все още със затворени очи. — Даже и когато съзнаваше, че те е разочаровала, тя знаеше, че ти я обичаш.