Гордън кимна и промълви:
— Сега трябва да поспя.
Щом излязоха от болницата, Лора я хвана под ръка.
— Искам да се извиня заради това, което баща ти направи днес.
— Защо? Какво направи?
— Изложи своята гледна точка, и веднага щом получи първите признаци на съгласие, ни отпрати. Този негов стил е подходящ за дипломацията, но с него не е лесно да се живее.
— Е, затова пък можем да сме спокойни, че дори в мъката си той остава верен на себе си. Лора погледна остро дъщеря си.
— Подобна ирония беше характерна за Сабрина. Не е учтиво да говориш така за баща си.
— Майко, не говори така! — въздъхна Сабрина. „Родители! — отново помисли. — Каквито и да са, ние ги обичаме и чакаме с нетърпение одобрението им, даже и като станем на сто години.“ Как щеше да намери смелост да им признае истината, когато баща й оздравее? „Радвай се, майко, твоята Сабрина не е мъртва! Плачи, татко, твоята любима Стефани лежи в гроба!“
Никога, кога нямаше да й простят!
— Надявам се — започна на следващата сутрин Лора, докато Сабрина отключваше вратата на „Амбасадор“, — че няма да продадеш галерията. Разбира се, от моя страна не е съвсем честно да искам това от тебе. Зная, че с Гарт имате нужда от пари, но се надявах, че ще я запазиш.
Сабрина не отговори. Миризмата на полирано дърво и кадифе в сумрачната зала й напомни колко дълго е отсъствала. Вдъхна дълбоко и тръгна към кабинета си, докосвайки мимоходом предметите, сякаш за да им каже, че вече се е върнала у дома. Нейната галерия, нейният дом на площад „Кадоган“, всеки сантиметър от тях беше неин и само неин, защото ги бе съграждала години наред.
— Няма да я продам. За нищо на света! — отвърна след малко тя.
— А какво смяташ да правиш с нея? Ако не можеш да я управляваш, то…
— Разбира се, че ще я ръководя, майко! Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Питам как смяташ да ръководиш „Амбасадор“. От Евънстън, докато се грижиш за децата и съпруга си? Или имаш намерение да ги оставиш там сами и да се преместиш в Лондон? Да не би да намекваш, че двамата с Гарт…
— Не! Ще измисля нещо. Никълъс Блекфорд иска да станем съдружници.
— А-ха, значи смяташ да пътуваш между Лондон и Евънстън. Е, да, това може би е изход. „Амбасадор“, разбира се, е самата Сабрина. Нужен е човек с нейния блестящ стил, за да го запази. И ти можеш да го постигнеш, ако започнеш да учиш, да четеш. Може би първо трябва да поработиш в някой малък антикварен магазин в Чикаго и да натрупаш опит. И аз мога много да ти помогна. — Лора сложи ръка на рамото й. — О, Стефани, нямаш представа на колко много неща мога да те науча! Ще бъде чудесно, нали? Сега предлагам да…
— Майко.
— Ако не желаеш да говорим за това сега… — Отдръпна ръката си, стресната от ледения тон на дъщеря си.
— Не желая да говорим за това сега.
Сабрина усещаше как отново я обземат напрежение и възмущение от желанието на майка си да внуши на Стефани, че е неспособна да се справи. Цял живот бе глезила Сабрина, правеше го дори сега, сякаш беше сигурна, че Стефани автоматично ще се провали. „Почакай, това е някаква безсмислица — каза си тя. — Аз Сабрина ли съм, или Стефани? Защо защитавам мъртвата? Или съм Стефани, която се ядосва, че майка й няма доверие в нея?“
— Наистина нямам желание да обсъждаме „Амбасадор“ точно сега — повтори тя. — Трябва първо да се срещна със Сидни Джоунс, Никълъс и Брайън. И едва след това ще зная какво да предприема.
Вървеше към входната врата и Лора я следваше. Галерията щеше да остане затворена през седмицата.
Но на следващия ден намери друг повод да дойде в „Амбасадор“. Единствено тук можеше да остане сама и да събере мислите си. Вкъщи майка й и Габриела постоянно я търсеха. И двете имаха нужда да говорят с някого. Телефонът непрекъснато звънеше. Всички искаха да разсеят сестрата на Сабрина Лонгуърт, преди да си замине за Америка и въпреки че тя предупреди госпожа Търкъл да не я безпокои при всяко позвъняване, куриери носеха в къщата цветя и съболезнования през целия ден. Имаше нужда от място, където да остане сама.
Тя прегледа счетоводните книги, прочете кореспонденцията и разгледа новите каталози. Стефани бе осчетоводила продажбата на един диван, френската дамска чантичка и още няколко експоната. На черешовата масичка откри дневника, в който сестра й бе записала три поръчки за оформление на интериори за ноември и декември. Сабрина затвори тетрадката и тъкмо се канеше да я остави, когато на последната страница забеляза забодено сгънато листче. Беше писмо.
„Скъпа Сабрина — пишеше Стефани, — чудех се какъв подарък да ти оставя, преди да си замина за Чикаго, за да ти благодаря за най-прекрасното време в моя живот. Можех да ти купя нещо, но току-що се сетих за подарък, който дори в «Хародс» не могат да ти предложат. Това е една случка, която запазих в тайна, и сега ти пиша за нея, за да я откриеш, когато се върнеш. Представям си каква физиономия ще направиш, когато разбереш. А после, разбира се, ще грабнеш телефона и двете ще се посмеем от сърце.“