„Всичко започна на един прием у Оливия Чейсън преди известно време. Разговарях с Роуз Радисън, когато се случи един тъжен инцидент.“
„Боже, това е прекрасно! — мислеше Сабрина, докато четеше за счупения щъркел. Колко просто решение! Защо аз не се сетих за това? Може би щях да го направя едва сега, след като живях един месец с две толкова палави деца!“
„Общо взето, това е всичко — пишеше сестра й в края на писмото. — А, да, има и още нещо. Рори Кар дойде. Срещнах го на търга в Чилтън. Носеше прекрасен образец на Севре, сърцето ми се късаше, докато му обяснявах, че няма да го купя. Ти вече ме беше предупредила да си нямам работа с него. Но и той не беше дошъл, за да продава, а да подразбере нещо повече за счупения щъркел. Когато прекали с настояванията, реших да се престоря на полицай и му казах: «Не можете да ми съобщите нищо, което аз вече не зная!» Това го извади от релси! Започна нервно да си намества папийонката, почервеня и бързо-бързо си замина. О, на входната врата се звъни. Идва клиент. Утре ще довърша писмото.“
Но на следващия ден тя бе срещнала смъртта си.
В галерията влезе Александра и завари Сабрина да сгъва внимателно писмото.
— Госпожа Търкъл ви издаде къде се криете. Нали нямате нищо против, ако наруша за малко уединението ви?
— Не, разбира се. Седнете.
— За Сабрина ли мислите?
— За Сабрина и за Стефани!
— Смешно наистина. Не знаех, че сте толкова близки.
Настъпи мълчание.
— А баща ви как е?
— Благодаря, вече е по-добре. В неделя си заминава.
— И вие… с него?
— Може би.
— Извинете, скъпа — поде Александра след още една неловка пауза. — Още не мога да свикна. Вие дух ли сте, привидение ли? Толкова приличате на Сабрина, че… тя ми каза, че двете не си приличате.
— Защо ли е казала подобно нещо?
— Откъде да зная? Мислех, че го казва, защото е истина. На вашия рожден ден Никълъс се пошегува. Попита я дали не сте си разменили местата още в Китай. Сабрина беше страхотна! Отговори му така, че го направи за смях. Съвсем сериозно сви вежди и му каза, че след като толкова пъти ви е обърквал, и тя самата вече не знае коя от двете е. Обичах сестра ви, макар че никога не й го казах. Както и да е, след като Никълъс я призна официално за Сабрина, аз я попитах толкова ли си приличате, а тя каза, че Никълъс ви обърквал заради диетата, която го водела до умопомрачение при вида на всяка паста, или нещо такова беше…
Сабрина се засмя. „Браво, Стефани! Ти сигурно си запазила този случай, за да ми го разкажеш на аерогарата в Чикаго, за да се посмеем двете над бедничкия стар Никълъс!“
Да, но този ден не дойде!
— Ще видя дали чаят е готов. — Сабрина внезапно стана.
— Извинете ме! Разстроих ли ви? — Александра тръгна след нея. — Колко съм глупава, Боже мой! Причината е, че още не мога да свикна с приликата. Не преувеличавам. Вероятно постоянно го чувате и от други хора. О, защо не млъкна и не ви оставя на мира?
— Не е нужно да мълчите. Говорете. — Чайникът изигра спасителна роля и тя напълни двете чаши, без ръката й да трепне. После ги сложи на подноса и напълни купичката с бисквити.
— Салфетки? — обърна се към Александра и кимна към бюфета.
— Ето! Същия жест направи сестра ви миналата седмица, когато пак бях при нея. Същите думи! Виждате ли защо се притеснявам, когато разговарям с вас?
„Но аз никога не съм правила това досега. Защо повтарям жестовете на Стефани?“
Бавно намаза една бисквита с конфитюр. От всички хора, които познаваше в Лондон, Александра беше най-надеждната приятелка, най-близката. Дали щеше да й остане вярна, ако научи истината?
Какво значение имаше верността тук? Трябваше да я разкаже на някого, мислеше Сабрина. Тъкмо ще се подготви за разговора с Гарт. И с останалите.
— Ще ви разкажа една история — бавно започна тя. — Ако ми обещаете, че ще я изслушате докрай, без да ме прекъсвате и да не давате оценки, преди да чуете края.
— Интересно. Даже остроумно. Нямам търпение да я чуя.
— Обещавате ли?
— Искате ли да се подпиша със собствената си кръв?
— Не дотам — усмихна се Сабрина. — Нямаше да ви я разказвам, ако ви нямах пълно доверие.
На външната врата се позвъни и някой отвори.
— Ей сега ще се върна. Мисля, че сложих табелата „затворено“ на витрината.