Висок непознат мъж стоеше пред вратата. Сабрина виждаше прошарената му коса, леко приведената стойка и тънкия бастун в ръката му.
— Госпожа Андерсън? — попита той.
— Същата, но галерията е затворена. Елате следващата седмица.
— Аз съм от Скотланд Ярд, госпожо. — Показа картата си. — Сержант Томас Фелпс, детектив. Ще ви бъда благодарен, ако ми дадете възможност да поговоря с вас за смъртта на сестра ви.
— От Скотланд Ярд?
— Мога ли да седна. — Мина край нея и влезе в галерията. Сабрина се обърна недоумяваща след него и машинално го последва. Значи все пак са разбрали. Знаеха, че тя е Сабрина, а не Стефани. Така и не успя да разкаже всичко както искаше. Сега всички ще го научат от полицейските хроники във вестниците. И Гарт щеше да го научи оттам. А може би преди това полицията ще му позвъни, за да го уведоми, че жена му е мъртва. В лондонското общество ще избухне ужасен скандал, а в къщата в Евънстън ще се настанят болката, сълзите и обидата…
— Боже мой — извика Александра, щом видя лицето й. — Какво има? — Забеляза мъжа и стана. — Ако искаш да си тръгна… Стефани, скъпа, успокой се…
— Не, би ли останала Александра? Искам да останеш.
— Разговорът ни е поверителен, госпожо Андерсън — напомни й детективът.
— Значи ще бъде поверителен и за принцеса Мартов — студено отвърна Сабрина. — Аз я моля да остане.
Той се поколеба, после сви рамене. И бездруго след броени часове цял Лондон щеше да прочете във вестниците. Какво значение имаше дали преди това някой ще пусне клюката неофициално? Фелпс седна и отвори бележника си.
— В процеса на нашето разследване — започна той — научихме, че някои от пасажерите на яхтата на господин Стайвесънт не са били това, за което са се представяли.
— Как се добрахте до това откритие? — Сабрина го гледаше втренчено, очаквайки всеки момент да я нарече лейди Лонгуърт.
— Моля ви, госпожо Андерсън, не ме прекъсвайте. Госпожо Андерсън. Наричаше я „госпожа Андерсън“. Тя продължи да го наблюдава, очаквайки момента, в който той ще я хване в капан.
— Нека да ви кажа онова, което сме установили дотук. Лейди Лонгуърт е излетяла с Макс Стайвесънт и още две двойки за Ница на двайсет и четвърти октомври. Оттам са тръгнали с коли за Монако. Прекарали известно време в Монте Карло, докато чакали яхтата да бъде заредена с провизии и подготвена за плаването. Около четири и половина следобед се качили на борда и отплавали в открито море. На около две мили от брега, това прави около пет и половина следобед, яхтата експлодирала.
Сабрина се сви в креслото. Александра седна на страничната му облегалка, за да бъде по-близо до нея.
— Необходимо ли е да разказвате тези подробности?
— Ако не бяха нужни, нямаше да ги разказвам. — Фелпс още веднъж погледна записките си. — Докато спасителните лодки стигнат до мястото на катастрофата, яхтата започнала да потъва. Спасителите започнали да издирват телата на пътниците, с надеждата, че могат да спасят някого. Веднага намерили три от телата, едното, от които било на лейди Лонгуърт. Съжалявам, госпожо, зная каква мъка ви причинява това, но искам да ви обясня защо самата яхта не е била огледана още на място. Тя беше извадена от водата и изследвана едва преди няколко дни.
— Какво значение има това? — Сабрина недоумяваше защо детективът губи толкова много време, преди да я разобличи. Дали не са намерили нещо на яхтата? Нещо, което Стефани е взела със себе си?
Фелпс отново гледаше в бележника си.
— Идентификация на лейди Лонгуърт от бившия й съпруг виконт Лонгуърт, проведена в един часа през нощта. Доколкото зная, на вас са ви съобщили приблизително един час по-късно в Америка. Дотогава яхтата вече е била потънала заедно с няколко от оцелелите от експлозията пътници на борда й. Извадиха я едва преди два дни. Това, което установихме, мадам… по-точно, което френската полиция установи, е, че… в корпуса на яхтата, точно до каютите и малко под ватерлинията, има голяма дупка. Те съобщиха, че…
— Каютите ли? — Сабрина напрегнато се приведе. — Каютите на „Лафит“ са доста далеч от резервоарите. Значи не резервоарите са причина за експлозията.
Фелпс беше обезпокоен. Развръзката, към която водеше разказа, му се изплъзна.
— Точно това искам да кажа. Приехме хипотезата, че причината е била в резервоарите. Сега вече знаем, че не е. Всъщност смятаме, че…
— Е била бомба, поставена под каютите.
Мъжът се облегна назад победен. Той беше дребен следовател, който вършеше предварителната работа, която големите шефове след това оценяваха. Работата му беше доста еднообразна и скучна. Единственото му удоволствие се състоеше в изумените въздишки, виковете на учудване и уплаха у хората, които разпитваше, с цел да извлече информация от тях. И сега, тъкмо щеше да дръпне конците, когато тази бледа красавица, доста елегантна, в интерес на истината, му измъкна победата изпод носа.