— Но това означава, че са били убити! — казваше в този момент тя и той я погледна с неохотно одобрение.
— Изглежда, така е станало, госпожо. В момента се опитваме да открием дали господин Стайвесънт и неговите гости са имали врагове. Не намеквам, че лейди Лонгуърт е имала врагове, но от двама писатели, Мишел Бернар и Джули Фантъм, получихме информация, че както и те наскоро узнали, господин Стайвесънт бил собственик на компания, наречена „Уестбридж Импортс“. Те казаха, че лейди Лонгуърт от време на време купувала… госпожо Андерсън!
Александра побърза да я подхване. Писмото на Стефани отекваше в съзнанието й като удари от чук. „престорих се на полицай и казах: «Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная».“
Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная! Не можете да ми кажете нищо, което вече не зная! Не можете да ми кажете нищо…
„Те са искали да убият мен! Мислели са, че зная за фалшификатите!“
Фелпс най-после беше доволен. Бе постигнал желания ефект.
— Имам няколко въпроса, госпожо — каза почти нежно той. Сабрина вдигна глава. Не, те не знаеха коя е тя, разследваха нещо далеч по-лошо.
— Кажете.
Детективът изгаряше от любопитство. „Тя има нещо друго наум, не е само мъката по убитата сестра — мислеше той. — Уплашена е. От какво? Нещо, свързано с «Уестбридж Импортс». Но какво конкретно? Тя живее в Америка и няма нищо общо нито с галерията, нито с мрежата.“
— Първо, говорила ли ви е лейди Лонгуърт за Макс Стайвесънт?
— Само че се кани да замине с яхтата му.
— И какво каза за пътуването? Нещо за останалите гости? Къде трябваше да ходят?
— Не. Нищо.
— Не е ли споменавала, че господин Стайвесънт има врагове?
— Господин Фелпс, сестра ми никога не ми е говорила за Макс Стайвесънт, нито за бизнеса му, нито за хората, с които той си има работа.
Фелпс беше искрено озадачен. Можеше да се закълне, че този път тя казва една истина. Тогава от какво се боеше? Той продължи:
— Мишел Бернар дойде при нас, щом научил за предположението ни, че е била поставена бомба. Имат данни, че между Стайвесънт и хората от „Уестбридж Импортс“ напоследък назрявал скандал. Лейди Лонгуърт споменавала ли ви е нещо за „Уестбридж“, или за Рори Кар, или пък за Иван Ласло? Да е купувала от тях някакви антики?
Настъпи пауза.
— Споменавала е името Рори Кар, заедно с имената на още дузина дилъри. Не мисля, че е купувала от него. Поне не нещо стойностно.
Отново настъпи мълчание. „Е, добре — мислеше Фелпс. — Сега пак излъга! Проклет да съм, ако мога да разбера защо лъже. Няма нито една улика, че тази галерия е замесена по някакъв начин с контрабандата или с мрежата. Нещо обаче я притеснява.“ Той продължи да задава въпроси, с цел да напипа какво точно крие Сабрина. Някои от имената, за които питаше, тя беше чувала, за други не знаеше нищо. Фелпс продължаваше да бърбори и накрая затвори бележника си.
— Издирваме Рори Кар и Иван Ласло. Сигурно скоро ще ги пипнем и доста неща тогава ще се изяснят. Има ли нещо друго, което според вас може да ни бъде от полза?
— Не — уморено отвърна тя.
„Рори Кар ще ме «натопи» още щом го хванат, но аз не мога да направя нищо, за да му попреча. За момента репутацията на «Амбасадор» е чиста, а моята тайна — запазена.“
Беше прекалено късно да разкаже историята на Александра. „Щом Скотланд Ярд е поел случая, не мога да я направя съучастник в полуистините, които изрекох при разпита. — Беше по-самотна от всякога. — Искам да се прибера у дома. Да видя Гарт“ — мислеше тя.
— Къде можем да ви намерим, госпожо Андерсън? Сабрина му продиктува телефона си в Лондон.
— А в Америка?
— Когато тръгна, ще ви уведомя. Смятам да остана тук още известно време.
Александра го изпрати. Искаше да попита много неща, но Сабрина започна да спуска щорите.
— Имаш ли желание да поговорим, скъпа? — попита най-после тя, докато двете махаха на минаващите таксита.
— Не. Може би друг път…
Прибра се на площад „Кадоган“ сама, като още стискаше в ръка писмото на Стефани, а в ума й се въртеше една фраза от него.
Всяка сутрин посещаваше баща си в болницата, после обядваше с майка си, а в следобедите отиваше до „Амбасадор“ да скицира домовете, за които Стефани бе приела поръчки. Но рядко се задържаше в галерията. Предприемаше дълги, самотни разходки из предградията на Лондон, а в пет часа се прибираше за чаша чай. Бъбреше с госпожа Търкъл и Габриела, която запълваше времето до вечерята с клюки и разговори за Брукс. Без да подозира, тя даде подробна информация на Сабрина за живота в Лондон по време на отсъствието й.