Всяка вечер около десет разговаряше с Гарт. В Евънстън беше около четири следобед. Сабрина чуваше как Пени и Клиф го молеха да им даде телефона и си представяше как са седнали до него на дивана в кухнята.
— Кога ще си дойдеш? — питаха и двамата всяка вечер. Накрая, когато лекарите казаха, че Гордън може да бъде изписан, тя имаше отговор.
— Тръгваме в събота — обясни на Гарт. — Аз ще спра първо във Вашингтон и ще остана с майка и татко два дни. В понеделник ще взема самолета за Чикаго.
— Понеделник — повтори той и тя чу радостните детски викове.
„Но радостта ни няма да продължи дълго“ — каза си тя, докато наблюдаваше играта на пламъка в камината. Издължени, причудливи сенки изпълваха спалнята. Връщаше се, за да им каже истината. От седмица играеше ролята на Стефани, попаднала по скръбен повод в света на Сабрина, и вече не знаеше коя е всъщност. Гарт беше прав. Не можеше повече да се мята между двата образа. Трябваше да бъде или едната, или другата. Трябваше да бъде Сабрина, но щяха да я намразят. Когато Гарт разбереше, че жена му е мъртва, когато Пени и Клиф узнаеха, че майка им е мъртва, че Сабрина ги е мамила няколко седмици, щяха да я намразят и завинаги да я прогонят от своя свят. И тя няма да успее да им каже колко ги обича. Нейната любов няма да им е нужна. И няма да има нито един човек на света, на когото да я даде.
— Ще се върнеш ли? — започна с въпрос Александра, докато влизаше в галерията. Бе донесла куп снимки, които разпръсна на черешовата масичка. — Направихме ги в един ресторант, където двете със Сабрина вечеряхме веднъж. Брукс се присъедини към нас по-късно. И Антонио. Всъщност от тази вечер започна нашият страстен роман. Мислех си, че може би ще искаш един комплект от тях. Ще се върнеш ли в Лондон някой ден?
— Разбира се — отвърна Сабрина, докато учудено разглеждаше снимките. Как е успяла Стефани да постигне всичко това? В начина, по който държеше главата си изправена, с хладната, формална усмивка, която Сабрина пазеше за обществени места, тя се беше превърнала в истинска Сабрина. „А аз? Аз коя от двете съм?“
— Да, разбира се, ще се върна — разсеяно повтори.
— Ами Америка?
— Не съм решила още какво ще правя с галерията и къщата на Сабрина. Затова ще се върна скоро. А ти? Тук ли ще бъдеш, или вече ще разговаряш на португалски с инвеститори, секачи на джунгли и представители на племето гуарани?
— Говориш точно като сестра си, скъпа — Александра й хвърли бърз поглед. — Изглежда, наистина ще бърборя, но не на португалски. Като си спомня колко години ми трябваха, за да се науча да говоря правилен английски, нямам желание да уча никакви чужди езици. Мисля, че Антонио ще ме разбере.
— Защо не изровиш някоя легенда на племето гуарани, според която любовта продължава по-дълго, ако всеки от двамата говори на родния си език, и да му я припомняш винаги, когато той поиска да учиш португалски?
— Чудесно хрумване! Ами какво да правя, ако такава легенда няма?
— Ще си я съчиниш сама. Той ще се срамува, че не я знае.
— По дяволите, ще го направя! — Александра избухна в смях. — Скъпа, ти си остроумна като Сабрина. Защо съпругът ти те пуска да излизаш от Чикаго? Идвай ни на гости. В нашата разкошна колиба някъде накрай света или в апартамента ни в Рио, или тук, в Лондон. Ще дойдеш ли? Със съпруга си, разбира се. Ако на него му е интересно.
— Може и да дойда.
— Ще бъдеш добре дошла. Заради сестра ти, а и заради теб самата. — Тя взе палтото си и застана на прага. — Тя беше изключителна лейди. И ти също. Мисля, че ще прекараме прекрасно.
— Сигурна съм. Нали ще ми пишеш?
— Миличка, аз не мога да пиша писма, но умея да си служа с телефона. Какъв е телефонният ти номер в Евънстън?
— Аз… сигурно ще бъда в Лондон — поколеба се за миг Сабрина. — Обаждай се първо в „Амбасадор“, после на площад „Кадоган“.
Александра я погледна изпитателно и понечи да каже нещо, но в последния момент се отказа.
— Както кажеш. Всичко най-хубаво, Стефани.
— Довиждане, Александра.
В петък тя предупреди Сидни Джоунс и Никълъс, че заминава за Америка за няколко дни.
— Ще се върна веднага щом видя баща си настанен у дома и ще прекарам няколко дни със семейството си. Дотогава магазинът ще остане затворен. Казах на Брайън това, което казвам и на вас. Допълнително ще информирам и двама ви какво смятам да правя с къщата и с „Амбасадор“. Ясно ли е?
Какво ли ще кажат, като се върна и им разкажа истината? Всъщност едва ли ще ги е грижа. Животът им от това няма да се промени.