— Няма нищо, обич моя. Аз също намирам, че без мама къщата е празна. И ти ли отиваш някъде?
— Обещах на Барбара да отида у тях, щом се върна от аерогарата.
— Добре, но и ти се прибери до пет и половина. Двамата неочаквано останаха сами.
— Гарт, аз ще замина — започна припряно Сабрина, сякаш се боеше, че смелостта ще я напусне всеки момент. — Исках да ти кажа още на аерогарата и даже да не идвам дотук, но пред децата не можах. Връщам се в Лондон. Искам да поживея малко сама, да разбера какво искам. Не мога да остана тук.
— Почакай. — Той протегна ръка, сякаш искаше да спре думите й. — Ще отида да видя какво става с кафето. Не е ли по-добре да седнеш?
Разтреперана, Сабрина придърпа един стол и се свлече на него.
— Не мисля, че идеята ти е много добра — внимателно подхвана Гарт, докато внасяше каната с кафе. Тя не откъсваше поглед от прозореца. Навън вятърът свиреше в голите клони и гонеше последните самотни листа. Той хвана ръцете й. — Не можеш да избягаш от себе си, нито да живееш живота на Сабрина. Бягството не решава нищо. Аз и децата винаги ще бъдем тук и ще чакаме като недовършен роман. Ще имаш два полуживота, вместо един цялостен. — На външната врата се позвъни. — По дяволите, човек не може да остане сам за десет минути! Ще отида да видя кой е. Чакай ме, веднага ще се върна. Нали няма да избягаш?
— Няма — отвърна полугласно тя. Беше прав. Полуживот. Недовършен роман. Но той знаеше само половината на този роман, а тя нямаше сили да му разкаже другата половина. Трябваше просто да стане и да напусне без обяснения. Колкото и силна да бъде болката, която нейното бягство ще му причини, би била нищо в сравнение с тази, която ще му причини истината.
Отвън долетя гласът на Долорес. „Моля те, не я пускай вкъщи!“ — мислено му се примоли Сабрина. На бюфета бяха оставени куп писма, адресирани до Стефани. Съболезнования от Вивиан, от Линда и Мартин, бележка от Хуанита. Следваха още три телеграми от хора, които изобщо не познаваше. Един розов плик без обратен адрес лежеше най-отдолу.
„Защо всички истории за студентките, които се чукат с преподавателите за една тройка, оставят встрани най-големия ебач Гарт Андерсен? И най-редовният! Това е нашият прочут професор Гарт!“
Сабрина прочете няколко пъти бележката, но още не вярваше на очите си. Обзе я неудържим гняв. Как смееха! Да подхвърлят в дома му тази мръсотия! Някой очевидно се опитваше да му подлее вода. Не, по-лошо. Опитваше се да унищожи кариерата му.
Всички останали мисли просто се изпариха от съзнанието й. Единственото, което виждаше, бе анонимната бележчица. Мисълта, че други като нея обикалят университета, я извади от отчаянието и депресията, в които бе изпаднала след смъртта на Стефани. Трябваше да действат веднага, да се борят. Иначе Гарт щеше да загуби много, ако не всичко.
„Почакай, почакай! Нали каза на Гарт, че напускаш още днес? — обади се някакъв глас. — Анонимката променя всичко — отговори си тя. — Не мога да тръгна точно сега. Трябва да свърша още нещо важно. Дължа го на Стефани.“
— Казах на Долорес, че ще й се обадиш утре — съобщи Гарт.
— А сега да седнем и… Боже мой, Стефани! Какво има?
Тя му подаде мълчаливо бележката.
— Не подозирах, че и мен ще замесят в тази история — процеди с изопнато лице. Някаква мисъл внезапно го осени и той я погледна с блеснали очи. — Сега разбирам. Ти си получила подобно писмо още преди да тръгнеш за Китай, нали? Помниш ли, че тъкмо за това намекваше, когато се скарахме горе в спалнята? Защо не ми я показа още тогава? За мен беше болезнено, не знаех какво искаш да кажеш и…
— Не искам да говорим за миналото — прекъсна го нетърпеливо Сабрина. Умът й трескаво работеше. — Трябва да обмислим какво да предприемем сега, преди тази мръсотия да е стигнала по-нагоре. Ако такива писма са вече изпратени до борда на директорите, до попечителите, и ако те й повярват… Впрочем дори и да не повярват, но ако се уплашат от скандал, това ще те компрометира. Сигурно ще се отрази и на назначението ти за директор на Института по генетика.
— Така е, но почакай. — Събитията летяха с такава бързина, че той не успяваше да ги осъзнае. Само преди пет минути бе оставил в тази стая едно потиснато същество, което искаше да избяга и да се скрие някъде. Сега виждаше пред себе си изпълнена с решимост жена. Седнала върху облегалката на дивана като воин, готов да го защити от клеветата, каквото и да й струва, тя със завидна аналитичност прогнозираше следващите стъпки на неприятеля и планираше своите. Гарт беше трогнат от светлия гняв в очите й, твърдата линия на брадичката и високо вдигнатата й глава. — Значи не вярваш на това писмо?