— Да му вярвам! Гарт, ти сериозно ли ме питаш? Никой от хората, които те познават, няма да повярва на тази мръсотия. Някой иска да те унищожи. Трябва да го открием.
Той продължаваше да я наблюдава замислено. През септември бе повярвала на същото писмо. Сега го отхвърляше като клевета.
— Днес, изглежда, нищо не разбирам — смело поде той. — Стори ми се да казваш, че искаш да заминеш, да се върнеш в Лондон.
— Гарт, знаеш много добре, не си играй с мен.
— Ако и аз те помоля за същото?
— Аз не играя игри! Какво ти става? Нима не виждаш колко много неща променя тази анонимка? Ако и други хора я получат и научат, че аз съм се преместила в Лондон, ще си помислят, че това, което пише в нея, е вярно. Никой няма да повярва, че съм напуснала по други причини.
„Значи тя осъзнава и това — мислеше Гарт. — Значи вижда и разбира всичко.“ Той пристъпи към нея и обгърна с длани лицето й.
— Още щом я прочетох, се сетих за това. Благодаря ти.
— Защо веднага не ми каза?
— Какво да ти кажа?
— Че ме молиш да остана, защото ако напусна, ще ти причиня ужасно зло.
— Ако напуснеш, обич моя, катастрофата ще бъде много по-страшна от един факултетен скандал. Тя ще разруши този дом, това семейство, три сърца и три души ще…
— Недей, моля те, недей.
Той целуна сълзите по страните й и отстъпи. Усещаше колко е напрегната и реши да й даде време. Да, вече имаха достатъчно време.
— Каквото и да си имала предвид, когато каза, че ще напуснеш, ти оставаш, нали? И аз не трябва да се чудя всяка сутрин, дали ще те намеря у дома, като се върна?
— Ще ти помогна да се измъкнеш от тази история.
— Не за това питам.
— Гарт, толкова много неща се случиха! Опитвам се да направя всички щастливи.
— Ти не можеш да вземаш сама подобни решения, защото те променят живота на четирима ни, не само твоя.
Тя наведе глава. Той понечи да продължи, но внезапно спря, после взе ръката й и я обърна към себе си.
— Защо не носиш пръстена си?
— Оставих го в Лондон — промълви Сабрина, отново разкъсвана между полуистината и пълната измама.
— По дяволите! Как си позволяваш сама да решаваш толкова важни неща? Решаваш, че вече не искаш да имаш семейство, и сваляш пръстена си, сякаш с това официално скъсваш с мъжа и децата си. После ти остава само да ме известиш, да си вземеш куфара и да изчезнеш. Така ли?
Сабрина усети облекчение. Една лъжа повече или по-малко… Какво значение има вече?
— Мислех, че е…
— Символ. Да, вярно е и аз, не щеш ли, съм от онези, които вярват в символите. Къде е пръстенът ти в момента?
— Предполагам, че е в къщата на „Кадоган“.
— В такъв случай госпожа Търкъл може да го изпрати.
— Ако успее да го намери…
— Ако не успее, ще купим друг. И виж какво, Стефани. Слушаш ли ме? Моля те, остави ме да ти помогна, както ти искаш да помогнеш на мен. По дяволите, ние сме част един от друг и двамата заедно ще преодоляваме всичко. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се. — Тя вдигна писмото от масата. — Какво означава „историите за студентки“ и така нататък?
— Ще ти покажа. — Той излезе от стаята и след малко се върна с вестник в ръка. — Това е университетският вестник „Стандарт“ от миналата сряда. Нашите студенти по журналистика са надминали себе си.
„Секс срещу тройки“ — крещеше заглавието на първата страница. Под него бе изписано в подзаглавие „Или обратното“.
„Стандарт не можа да установи коя от страните първа прави офертата — зачете на глас Сабрина, — но трима професори и букет от красиви честни студентки са били привикани при заместник-ректора Лойд Строс във връзка с обвиненията, че са си разменяли съмнителни услуги, които се заплащали с оценки на изпитите — единственото нещо, което струва повече от парите в близката околност. Аферата, изглежда, води началото си от втория семестър на миналата година. Противна история, която неминуемо ще се отрази на възможностите за дипломиране на момичетата, да не говорим за академичното бъдеще на замесените преподаватели.“
— Написано е в стила на жълтата преса — измърмори Гарт. — Някой трябва да обясни на тези деца, че журналистиката е сериозен бизнес. Играят си с живота на хората.
— Кои са тези хора?
— Мелвин Блейк, някой си Милбърн и Марти Талвия.
— Марти? Искаш да кажеш, че онези слухове… Не вярвам. О, горката Линда!
— А сега и Гарт Андерсен.
— Но това е пълен абсурд. Ти и Марти не бихте…
— А Блейк и Милбърн?
— Тях не ги познавам. Предполагам, че ако някои от слуховете са верни поне отчасти…
— Проблемът, обич моя, е в това, че ако допуснеш вероятността за един, допускаш за всички останали.
— Гарт, аз зная, че ти не си способен на това, а Марти… Марти би ли го направил?