— О, стига, Гарт — отвърна уморено Лойд. — Знаеш, че имам пълна вяра в тебе.
— Това е добре. И жена ми ми вярва. И децата ми. Сега отивам да си купя лупа и се надявам скоро да се видим пак.
Маделин Кейн беше успяла да създаде безредие във всеки ъгъл на „Колекции“ през двете седмици, в които Сабрина отсъстваше.
— И аз не зная как става това, Стефани — каза в сряда тя. — Един ден се задържах тук през целия ден и до вечерта нито едно нещо не беше на мястото си. Може би, за да ти покажа колко си ми нужна.
— Аз щях да повярвам, ако просто ми го беше казала — отвърна сухо Сабрина. — Хайде да започваме. Предлагам да преместим паравана и да започнем от входа към дъното.
Двете работеха мълчаливо.
— Кафе? — попита задъхана Маделин, когато стигнаха до дъното на магазина и седнаха от двете страни на бюрото й. — Сигурно ти е било тежко в Лондон. Мога ли да направя нещо?
— Вече го направи. Физическата работа е най-доброто бягство от действителността.
— Ако пак имаш нужда от нея, само ми кажи. А какво смяташ да правиш с магазина на сестра си.
— Нищо. Ще продължи да работи за сега. Помощникът й се справя много добре. Има още един дилър на антики, който търси съдружие. Казала съм им да отворят магазина, да продават и съм им оставила лимит, в рамките, на който, могат да харчат на аукциони.
— Но без ръководство…
— И двамата са големи професионалисти. Освен това адвокатът ми следи счетоводството и разходите. Оставих му пълномощно. — Сабрина стана. — Да започваме. Има още доста работа.
— А къщата на сестра ти? Адвокатът ти ще я продаде ли?
— Не. Икономката ще я поддържа. В момента там живее и една нейна приятелка.
— А-ха. И сега всичко е твое, така ли? И къщата, и магазина?
— Да.
— Разбирам. Заедно със скъпата мебелировка, аксесоарите, всичко?
— Да.
— Не искам да любопитствам, но…
— Разбира се, че любопитстваш, Маделин. Искаш да знаеш как вървят работите ми в Лондон. Защо?
— Без причина. Просто… О, честно казано, всичко това ми се струва много аристократично, а ти самата, Стефани, наистина приличаш на дама. Искам да кажа, че сякаш си част от тези лондонски кръгове. А аз си въобразявах, че си моя служителка.
— Не работя ли добре? — погледна я въпросително Сабрина.
— Знаеш, че не това имам предвид. Ще се връщаш ли в Лондон?
— Разбира се. — Тя внимателно подбираше думите си. — Трябва да се видя с адвоката си, с Никълъс, който в момента управлява „Амбасадор“, с икономката.
— Виждаш ли, аз ставам все по-зависима от тебе — въздъхна Маделин. — Не искам да те загубя. Всъщност през време на отсъствието ти сключих сделки за продажба на пет доста големи имота. Вероятно ще ми трябва помощник. Ако ти заминеш…
— Засега заминавам да обядвам. Пет продажби? Ти си страхотна, Маделин. Ще ми разкажеш ли за тях следобед? Ако искаш да затворим магазина и да излезем?
— Аз си донесох сандвич и ще остана тук. Ще се бавиш ли?
— Не зная. Трябва да утеша една приятелка, чиито съпруг си подаде оставката от университета преди ден-два.
— Талвия, или Блейк?
— В този град, изглежда, нищо не остава скрито. — Сабрина взе палтото си от закачалката.
— Чета „Стандарт“. Какво великолепно палто! От истинска кожа ли е?
— Съвсем истинска. На сестра ми е. Трябва да бягам. Имаше среща с Долорес и Линда в кафе „Провансал“. Откри ги в дъното на салона. Линда беше с тъмни очила.
— Цялата съм подута от плач — обясни тя.
— Видът ти не ме притеснява, Линда, но не мога да говоря на тъми очила.
Тя свали очилата и Сабрина изпита жалост не толкова към нейното нещастие, а към примирението със срама и унижението в погледа й.
— Стегни се! — Хвана ръката й. — Ти нямаш никаква вина. Дори не си и подозирала.
— И аз й казах същото — вметна Долорес.
— Той нямаше да го направи, ако бях по-мила с него. Винаги му натяквах, че… — тя сведе поглед и в продължение на няколко секунди устните й се движеха беззвучно — … че не ме задоволява. Той твърдеше, че причината не е у него. И сигурно е бил прав. Марти е винаги и във всичко прав. Но аз продължавах да се държа така, сякаш той не е истински мъж. Предполагам, че сама съм го подтикнала да търси утеха в младите момичета около него. Те са му казвали онова, което е искал да чуе.
— Това е абсурдно — безпристрастно отбеляза Сабрина. — Как можеш да обвиняваш себе си за това, че Марти се увлякъл по две момичета, които легнали с него и след това го изнудили да им пише тройки.